Автор: bulgaria130389
Сутриста на вилата миришеше на мента, нагорещени борови дъски на верандата и – знае се защо – на валериана, която Лена механично капеше в чая си, без дори да усеща горчивината му. Третият седмица след изписването от онкологичната болница се точеше като гумена лента. Тя седеше в старото бащино кресло на люлка, омотана с одеяло до брадичката, за да скрие шията и късата четина на косата, която едва сега започваше да пораства. Лекарите казваха да чака. Да чака резултатите от изследванията, да чака присъдата, да чака живота или пак да чака болката. Тук, сред храстите скърцащите дъски на родната къща,…
Лариса се подготвяше за рождения си ден в продължение на седмици. Тъй като бе поканила петнадесет души роднини, тя бе организирала с голямо старание богата празнична трапеза. Подреди масата с най-красивия си порцеλαнов сервиз, сложи пресни цветя в центъра и прекара цял ден в кухнята, за да стане всяко ястие перфектно. Приготви различни ястия с месо, много салати, домашни сладкиши и една впечатляваща торта за рожден ден. В къщата се разнасяха прекрасни аромати и всичко показваше, че ще започне едно топло семейно тържество. Спокойствието обаче се изпари веднага щом пристигнаха първите гости. Сестрата на съпруга ѝ, Жана, и най-възрастната роднина…
Усмихнах се и оставих на бюрото само една папка. Сутринта обещаваше да бъде слънчева. Вървях по коридора на нашата офис сграда, усещах аромата на прясно кафе, идващ от кафетерията, и се усмихвах. Този ден най-после всичко щеше да се реши. Сергей Викторович, моят ръководител, още преди половин година беше намекнал, че когато се освободи мястото на финансов директор, то ще бъде мое. В продължение на седем години ръководех отдела, измъкнах компанията от две данъчни проверки и успешно проведох десет големи търга. Колегите вече ми честитяха в коридора, а Олесия от счетоводството сутринта ми прошепна: — Анна Сергеевна, пригответе почерпката. Заповедта…
Ваканционната къща бях наследила от баба си и за мен тя никога не беше просто имот – тя беше продължение на моето детство, място, изпълнено със спомени, с аромат на копър и с мириса на влажна земя след летен дъжд. Там беше старата скърцаща вратичка, която боядисвах всяка пролет, а под старото ябълково дърво стоеше пейката, която дядо ми беше направил със собствените си ръце. Приятелите ми се шегуваха, че на двадесет и пет години се държа като пенсионирана баба: вместо клубове и нощни излизания, предпочитах да се грижа за растенията, за хортензиите, които имаха нужда от внимание, и за…
Разводните документи трепереха в ръката ми, докато изучавах лицето на съпруга ми. Не скръб أو съжаление го караха да се напрегне. Той просто се бореше да не се усмихне. От другата страна на мраморния кухненски остров любовницата на Ейдриън плъзна полиран нокът по месинговия ръб на висяща лампа, която сама бях проектирала. – Красива е – прошепна Ванеса. – Винаги съм харесвала тази къща. Погледнах я. Тя беше облечена с моя халат. Ейдриън се изкашля. – Каза, че искаш всичко да стане дискретно, Клеър. Осигурявам ти го. – Осигуряваш ми го? – попитах. Ъгълчето на устата му леко заигра. –…
Седем вечерта. Влизам в апартамента. Усеща се миризмата на мъж, който е прележал целия ден. Знаете, съществува такава миризма — не пот, не мръсотия, а точно това: диван, конзола, чипс, кола и крака в вълнени чорапи. Смес. От хола се чува: „пиу-пиу“, „just do it“, „fuck“ — Костя ругае на английски, когато го убиват в „Call of Duty“. Зарибил се е по тази игра преди около пет години и оттогава не може да се откъсне от нея. Без да си събувам обувките, поглеждам към кухнята. Купа чинии. От вчера. Плюс днешната закуска А съдейки по миризмата, също и нещо от…
Алина се прибра у дома късно, но с леко сърце. В антрето я посрещна Кирил, като взе торбите от ръцете ѝ и ѝ помогна да свали палтото си. Тя му се усмихна уморено. — Днес направо ти се излъчва светлина от лицето — отбеляза Кирил. — Пак ли си организирала нещо за родителите си? — — Баща отдавна си мечтаеше за това, а майка все се измъкваше, че било скóро… т.е. много скъпо. — И много добре си направила — кимна той. — Твоите пари, твоето решение. Дори не искам да се бъркам в това. — Благодаря ти, че нито…
Ванеса все още се смееше в коридора на дома ми, когато телефонът ѝ звънна. Беше вътре от едва четири минути и вече беше критикувала три неща: чакълестата алея, обеления парапет на верандата и старомодното осветително тяло над входната врата. Стоейки в моя незавършен хол, с слънчеви очила, бутнати на главата ѝ, тя проследяваше ръба на една пробна боя, сякаш дори стените ми биха могли да развалят маникюра ѝ. „Е, добре“, каза тя, оглеждайки оголения гипсокартон, купчините катони с паркет и найлоните, покриващи входа към кухнята, „има потенциал.“ Когато Ванеса използваше думата потенциал, тя винаги звучеше като милост, маскирана като насърчение.…
Нежно почука на входната врата на Клои, като държах внимателно една торта и торба с пресни сладкиши. Тя наскоро беше загубила съпруга си, който беше най-близкият приятел на Джулиан. Тъй като съпругът ми уж беше на бизнес пътуване, си помислих, че едно посещение ще бъде мил жест. Отвътре се чу звук на влачене, сякаш някой внезапно беше бутнал мебели по пода. Тогава вратата се отвори. Лицето, което стоеше там, не беше на Клои. Беше Джулиан. Съпругът ми, който трябваше да се намира на стотици мили оттук. Вместо това той стоеше на прага на Клои в същата бяла риза, която му…
Елизе Моро вярваше, че е вдовица от пет години, когато видя съпруга си да слиза от самолет на летище „Роаси–Шарл дьо Гол“, държейки ръката на собствената си майка. Тя се връщаше от Мадрид след триседмични преговори за Moreau & Delmas — логистичната компания, която беше основала заедно с Антоан. Изтощена, тя вървеше през терминала, когато разпозна тази леко неравномерна походка, по-ниско отпуснатото дясно рамо и нервния жест, с който той оправяше копчето на ръкава си. Куфарът ѝ падна на земята. Антоан Делма трябваше да е мъртъв. Беше починал от рак на стомаха. Елизе го беше гледала как отслабва, страда и…