Алина се прибра у дома късно, но с леко сърце. В антрето я посрещна Кирил, като взе торбите от ръцете ѝ и ѝ помогна да свали палтото си.
Тя му се усмихна уморено. — Днес направо ти се излъчва светлина от лицето — отбеляза Кирил. — Пак ли си организирала нещо за родителите си? —
— Баща отдавна си мечтаеше за това, а майка все се измъкваше, че било скóро… т.е. много скъпо. — И много добре си направила — кимна той. — Твоите пари, твоето решение. Дори не искам да се бъркам в това.
— Благодаря ти, че нито веднъж не ми каза лоша дума — отговори тя тихо. — Знаеш ли, някои мъже вдигат истински войни заради такива неща. Кирил се засмя и отнесе торбите в кухнята. Той винаги умееше да разтовари тежката вечер с няколко леки шеги. Алина вървеше след него, усещайки как напрежението от целия ден я напуска.
— Между другото, ти изкарваш три пъти повече от мен — каза той, докато вадеше покупките. — И въпреки това никога не си ми го натяkвала. Само за това трябва да ти издигнат паметник. — Не ми трябва паметник — изпръхтя тя.
— Трябва ми нормална вечеря и ти да не изгориш тигана. — Обиждаш ме. Аз съм почти професионалист — каза той, като ѝ намигна. — Разбира се, ако под професионализъм разбираме умението да доведеш бърканите яйца до състояние на въглен.
Сядоха да вечерят и разговорът тръгна спокойно, както винаги. Алина разказваше за родителите си и за това как баща ѝ се разчувствал, когато разбрал за пътуването. Кирил я слушаше, подпрял буза с ръка, и пускаше шегите си в най-неочакваните моменти.
— Знаеш ли — каза тя, — никога не съм вземала нито стотинка от семеjния бюджет за тях. Всичко плащах с моите собствени пари. — Ни за секунда не съм се съмнявал — вдигна рамене той. — Честна си до крайност. Понякога дори прекалено. — Това лошо ли е? — Идеално е. Просто понякога е скучно да се караш с теб, защото винаги си права. Тя го улучи със салфетка, а той сръчно се наведе и я избегна.
Вечерта завърши с смях и никой от тях не предполагаше тогава, че именно това пътуване ще се превърне в искрата на голям пожар.
Няколко дни по-късно Кирил се върна у дома мрачен, което почти никога не му се случваше. Дълго се разхождаше из кухнята, обмисляйки нещо, докато накрая Алина не го попита: — Изплюй камъка — каза тя.
— Имаш изражение на човек, който е глътнал лимон и се опитва да се преструва, че е бонбон. — Майка ми звънна — въздиша Кирил. — Твоите родители са ѝ разказали всичко. За пътуването. — И? — Алина вдигна вежда.
— Пукна ли се от яд? — По-лошо — отговори той, като се почеша по врата. — Изисква да ѝ организирам същата почивка. И го прави с претенции. Твърди, че щом имаме общ бюджет, помощта за родителите също трябвало да се дели по равно.
Алина бавно остави чашата си на масата. Мълча няколко секунди, а след това заговори спокойно, без гняв: — Кирил, издържам родителите си със собствени пари. Не с твоите и не с общите. С тези, които сама съм изкарала. — Знам — отговори бързо той. — Точно това ѝ казах. — И тя какво? — Започна да крещи, че съм я предавал. Че съм се „продал на чуждо семейство“. Дословнó го каза.
Алина се усмихна горчиво, но очите ѝ останаха студени. Стана, отиде до прозореца, но не погледна навън. Просто се опря на перваза. — Слушай, нямам нищо против да помагаме на хората — каза тя накрая. — Но не съм се наемала да спонсорирам капризи. Ако майка ти иска да ходи на море, нека ходи. Но не с моите пари.
— Не те моля за това — Кирил вдигна ръце. — Наистина ли ме мислиш за такъв човек? — Мисля те за нормален мъж — отвърна тя твърдо. — Такъв, който може да отличи любовта към майката от обикновеното изнудване. Той неволно се усмихна на това определение.
Дори когато беше раздразнена, Алина умееше да говори така, че на човек му се приискваше да записва думите ѝ. — Алчността обеднява този, който е обзет от нея — каза внезапно Алина. — Майка ти просто ограбва сама себе си. Само че още не го осъзнава.
— Добре казано — съгласи се Кирил. — И за съжаление, много точно. — Ето на — продължи тя, — ако иска да ходи на санаториъм, сам си намери пари за това. Няма да ти преча. Но и няма да участвам. — Справедливо — съгласи се той. — Дори много.
Разговорът завърши без кавга, но остави неприятен привкус. Кирил разбираше, че майка му няма да се откаже толкова лесно. И се убеди в това много по-бързо, отколкото му се искаше.
Телефонните обаждания от Валентина Петровна започнаха да валят едно след друго. Звънеше сутрин, през деня и късно вечерта, като всеки разговор се превръщаше в разпит, пълен с обвинения. — Е, намери ли пари?
— започваше без поздрави тя. — Или ще продължаваш да си лежиш на дивана, мързеливец такъв? — Добър ден и на теб — отговаряше Кирил. — Търся си допълнителна работа. Но не можеш веднага да намериш нещо сносно.
— Той търси! — крещеше гласът в слушалката. — Майка ти си разби здравето, а ти дори не можеш да събереш пари за един жалък пансион! — Старая се — казваше той. — Но нямам вълшебно копче, което да печата пари.
— Затова пък твоята кукла явно има такова копче! — пищяше майката. — На своите родители урежда почивки, дрехи и храна! А твоята собствена майка трябва да стои на пейката, нали така? — Тя харчи собствените си пари — търпеливо повтаряше Кирил. — Има право на това. — Право! — Валентина Петровна едва не се задавяше от яд.
— А аз уж нямам никакви права? Сега някаква дошла от кол и уплът — ще ми решава на кого и колко да давам?! — Не смей да говориш така за нея — гласът на Кирил стана по-твърд. — А как да говоря за нея?! — изкрещя майката. — Омота те около пръста си! Седиш под чехъл и още си доволен! Срам!
Кирил я слушаше как се задушава от собствените си думи и усещаше как гневът му се надига. Но се сдържаше, защото все още вярваше, че може да се стигне до съзнанието ѝ. Или поне да опита. — Мамо — каза той по-тихо.
— Ще дойда и ще поговорим спокойно. — Не ми трябват твоите разговори! — отряза го тя. — Трябват ми пари! Като тези, които имат твоите сватове! Те се излежават по курортите, а аз тук вегетирам! — Никой не се излежава — отрече той. — Сама се нахъскваш. — Иди да караш такси нощем! — изрева майката. — Да въртиш волана, вместо да философстваш! Мъж ли си, или парцал за пода?!
Той помълча. В слушалката се чуваше тежкото ѝ дишане, пълно с гняв, който тя смяташе за напълно основателен. — Мълчиш ли? — попита тя триумфално. — Ето на. Слабак си, цял на баща си.
Кирил затвори без довиждане. Ръцете му сами се свиха в юмруци, но се насили да отпусне пръстите си.
Няколко седмици той честно си търсеше допълнителен доход. Приемаше епизодични поръчки, захващаше се с неща, които никога преди не беше правел, и се прибираше у дома изтощен. Алина наблюдаваше всичко това мълчаливо, но с тревога.
— Ще се умориш от работа — каза тя един ден. — Защо го правиш? За да се успокои тя? Няма да се успокои. — Знам — отговори мрачно Кирил. — Но трябваше поне да опитам. За да не се самообвинявам после. — Опита — каза Алина меко. — Сега стига толкова.
Не успя да отговори, защото телефонът отново звънна. На екрана се появи името на майката. Кирил включи високоговорителя, без самият той да знае защо. — Е?! — разнесе се познатият писък.
— Колко събра? Или всичко отиде за нови обувки на тая твоя жена? — Мамо, работих почти без почивни дни — каза той. — И знаеш ли какво? Омръзна ми този цирк. — Цирк ли?! — тя направо се задави.
— Аз ли ти правя цирк, ти неблагодарен паразит такъв? Аз те родих, а ти ми спретваш тук представления! — Не си ме родила, за да ти плащам капризите цял живот — отговори твърдо Кирил. — Не съм ти банкомат.
— Ти, мерзавец такъв! — избухна Валентина Петровна. — Значи за чужди хора всичко, а за майка си нищо?! Да знаеш, ще те прокълна! — Проклинай — каза той студено. — Само по-силно, че слабо те чувам.
Алина стоеше наблизо и наблюдавайте мълчаливо. Не се намесваше, защото това не беше нейната война и тя отлично го разбираше. — Ти… ти си цял на твоята жена! — крещеше майката, задавяйки се с думите. — Тя те направи на парцал! Ако имаше нормална жена, щеше да уважаваш майка си! — Имам нормална жена — изцеди Кирил. — Най-добрата. Но с майка явно нямам такъв късмет.
В слушалката за секунда настъпи тишина. След това се изля нов поток от думи — зъл, лепкав, пълен с обида и алчност. — Как смееш! — крещеше тя. — Посветих ти целия си живот!
А ти се криеш зад пола на жена си! Безгръбначен! Слабъци! Да беше отивал да караш такси, вместо да хленчиш! — Стига — каза тихо Кирил. — Какво значи „стига“?! — не отстъпваше тя. — Още ще ми танцуваш по свирката! На всички ще разкажа какъв син съм отгледала!
Той не я изслуша повече. Просто затвори и изключи звука на телефона. Екрана продължаваше да светва с нейното име, но Кирил го гледаше напълно спокойно. — Ето, това е краят — каза той на Алина. — Няма повече да търся начини да я угодя. — Сигурен ли си? — Абсолютно — кимна той. — Знаеш ли, има граница, след която търпението престава да бъде добродетел. Току-що стигнах до нея.
От онази вечер Кирил взе хладно и окончателно решение. Той остави на майка си единствено плащането на лекарствата и най-необходимите дрехи, като се откаже от всичко останало. Никакви санаториуми, никакви почивки и никакви подаръци „за да не е по-зле от на сватовете“.
Валентина Петровна звъня още дълго време, но той не отговаряше. Пишеше ядосани съобщения, но отговорът беше мълчание. Опитваше се да предава чрез общи познати, че „умира от скръб“, но и това не работеше.
— Съвсем ли изпусна контрола над него? — оплакваше се тя на съседката. — Заряза собствената си майка! Заради тая негова жена! — Може пък да не е трябвало така да се отнасяте с него? — отбелязваше предпазливо съседката. — Нали помагаше. — Помагаше! — изпръхтя Валентина Петровна. — С някакви стотинки! А на мен ми се полага нормална почивка, както на всички хора!
Но тези стотинки свършиха точно там, където самата тя беше поставила границата. Парите за лекарствата идваха навреме, за дрехи получаваше според сезона, а всичко останало остана само в нейните пълни с яд фантазии.
Месеците минаха. Валентина Петровна седеше сама в кухнята и преживяваше в паметта си телефонните разговори. Набираше номера на сина си отново и отново, но чуваше само дългите сигнали в пустотата.
— Еми вдигни де — мърмореше тя, като пак натискаше бутона за повикване. — Какво ти пречи? Сигналите се прекъсваха от автоотговора. Тя отхвърляше телефона, а след миг отново го хващаше.
Струваше ѝ се, че е достатъчно само той да чуе гласа ѝ и всичко ще се върне по старому. — Може пък още да звънне — убеждаваше сама себе си. — Ще му минат емоциите, ще изстине и ще звънне. Нали ми е син.
Но той не звънеше. А сватовете, които толкова много мразеше заради техните пътувания, продължаваха да ходат на почивки — с парите на тяхната дъщеря, която ги обичаше просто така, без сметки и упреци. — Глупава съм, глупава — прошепна един ден Валентина Петровна, гледайки към изгасналия екран. — Защо го направих? Защо изисквах и крещяй?
Спомняше си колко кротък беше синът ѝ в началото, как предлагаше да дойде, да поговорим и да уреди всичко. А тя го гонеше, обиждаше го, наричаше го слабак и парцал. Сега тези думи се връщаха при нея като ехо в празната кухня.
— Та нали имах всичко — говореше тя в празнотата. — Помагаше ми, грижеше се. Само трябваше да звънна и идваше. А аз самата, със собствения си език…
Тя стискаше телефона, сякаш той можеше да ѝ върне онова, което беше изхвърлила заради алчността и уязвената си гордост. Но екранът мълчеше и в това мълчание нямаше нито капка жалост.
— Как се стигна до тук? — шепнеше Валентина Петровна, натискайки отново и отново името на сина, който вече никога нямаше да ѝ отговори. — Имах всичко. Сама загубих всичко. Как се стигна до тук, как се стигна до тук…