Седем вечерта. Влизам в апартамента. Усеща се миризмата на мъж, който е прележал целия ден. Знаете, съществува такава миризма — не пот, не мръсотия, а точно това: диван, конзола, чипс, кола и крака в вълнени чорапи.
Смес. От хола се чува: „пиу-пиу“, „just do it“, „fuck“ — Костя ругае на английски, когато го убиват в „Call of Duty“. Зарибил се е по тази игра преди около пет години и оттогава не може да се откъсне от нея. Без да си събувам обувките, поглеждам към кухнята. Купа чинии. От вчера. Плюс днешната закуска
А съдейки по миризмата, също и нещо от обяда — Костя очевидно си е пържил пелмени. Тиганът стои на печката, а в него има застинала мазнина и три пелмени. На масата лежи дъска за рязане, върху нея трохи от хляб и нож, зацапан с масло. На стола висят джинсите му.
Просто висят. Сутринта ги бях сложила в кошницата за пране в банята. Той ги е извадил, облякъл, съблякъл и ги е закачил на стола. Защо? Не знам. Стоя в антрето. С пухеното си яке. С торба от „Пятйорочка“ — по пътя минах през магазина, купих мляко, извара, тиквички и пилешко филе, за да приготвя бързо нещо за вечеря.
Костя, без да отлепва поглед от екрана, казва: — О, дойде. Виж сега, какво ще има за вечеря? И къде са ми черните чорапи? Сутринта не можах да ги открия. Дори не се обърна. Стоя. Мълча. Вътре в мен нещо прещраква. Знаете, нещо като превключвател. Все едно някой е преместил малко лостче някъде в гръдния ми кош. Всичко, което възнамерявах да кажа, например: „сега ще се съблека и ще сготвя нещо“, изчезна.
Просто изчезна. Събувам обувките си. Мълком. Отивам в спалнята. По пътя оставям торбата от „Пятйорочка“ директно на пода в антрето. Нека си стои там. Преобличам се. Обувам си домашни дрехи, но не тези, с които обикновено готвя вечерята.
Други, които си купих преди месец и почти не съм ги носила — двучастов комплект пижами от „Incanto“, млечен цвят, със копринен кантор. Хубав. Взимам книга от нощното шкафче — „Малък живот“ на Янагихара.
Започнах я още през януари и все още не можах да я довърша, защото ми липсваха свободни вечери. Отварям „Яндекс.Еда“. Поръчвам си суши ролки. „Филаделфия“, „Драгън“, супа мисо и чай оолонг.
За един човек. Хиляда осемстотин и двадесет рубли. Плащам с карта на Тинькоф. Време за доставка: от двадесет и пет до четиридесет минути. Лягам си. Чета. Час по-късно звънецът на вратата звъни.
Костя крещи от хола: — Катя, куриерът! Мълча. — Катя! Мълча. Кълнейки се, той се откъсва от конзолата и отива да отвори вратата. Чувам как отваря. Куриерът казва: — Поръчка за Екатерина. — Каква поръчка? — Суши ролки. — какви ролки? — Заповядайте.
Моля, подпишете. Нищо не плащате, всичко е платено онлайн. Вратата се затваря. Тишина. Дълга, около петнадесет секунди. Костя влиза в спалнята с торбата на „Йобидойоби“ в ръце. Гледа ме. Аз гледам в книгата. Нула емоции. — Катя. Какво е това?
— Ролки. — Виждам, че са ролки. Поръчала ли си само за себе си? — Да. — А за мен? Вдигам поглед. — А какво има за теб? — Е как така? Поръчала си една порция?
— Една. Стои. С торбата в ръце. С изражение, все едно току-що му казах, че заминавам да живея в Аржентина. — Катя, сериозно ли говориш? — Костя. Ако си гладен, поръчай си нещо. Или си сготви онези пелмени, които са ти изсъхнали в тигана. — Катя, изобщо не те познавам. — Върни ми поръчката. Оставя торбата на леглото. Излиза без дума. Чувам как стои в антрето и гледа торбата от „Пятйорочка“.
После я взима. Някъде в кухнята. Около пет минути цари тишината. После хладилникът хлопва. После още веднъж. След това се връща в хола и, дотам че не вярвам на ушите си, отново включва конзолата. Ям. Ролките са горе-долу добре. Не са невероятни, но са добри.
Оолонгът е вкусен. Лягам си. Довършвам главата. Заспивам. Сутринта, както обикновено, будилникът звъни в седем. Ставам, взимам си душ и си правя кафе. За себе си. Една чаша. Пържа си едно яйце.
Едно единствено. Изям го. Мия си чинията. Моята чаша. Чинията на Костя от вчерашната закуска все още стои в мивката, с остатъци от извара, засъхнали като цимент. Поглеждам я и не я пипам. Излизам. На работа всичко е както обикновено. Вечерта се връщам — купчината чинии е пораснала.
Тиганът на Костя с пелмените все още стои на същото място. Джинсите все още висят на стола. Костя е в хола. Конзола. — Здравей, Катя. Сърдита ли беше вчера? — Не. — А какво ще има за вечеря? — Не знам.
— Как така не знаеш? — Костя. Не знам какво ти ще ядеш за вечеря. Пауза. — Катя, наистина ли говориш сериозно? — Абсолютно. Отивам в спалнята. Скандалът избухва в четвъртък вечерта. Не веднага, едва към десет. В продължение на един час в него се е натрупвал яд. След това нахлу в спалнята. — Катя. Ти полудя ли? — Не.
— Цяла седмица ми скъсваш нервите. — Един ден. Не седмица. — Катя, стига де. Може би вчера те попитах лошо? Е добре, извинявай. Извинявай! Доволна ли си? Затварям книгата. — Костя. Седни. Сяда на ръба на леглото. Кръстосва ръце. Като дете, което всеки момент ще получи мъмрене. — Слушай. Работя също толкова часове, колкото и ти. От осем и двадесет и пет до пет и половина. Зарпатата ми е сто и двадесет хиляди.
Твоята е сто и четиридесет хиляди. Разликата е двадесет хиляди рубли. Това е една доставка на домакински уреди или две опаковки от твоя протеин. — И какво от това?
— Това, че не разбирам защо след връщане от работа трябва да ти пържа тиквички, да пера твоите чорапи, да гладя ризите ти, да ти купувам душ гел и да те записвам на зъболекар, докато ти играеш на конзолата. — Уморен съм! — А аз не съм ли уморена? Мълчи. — Костя. Не питая въпрос кой е по-уморен. Нямам намерение да се сравнявам с теб. Казвам само, че повече така няма да продължава. — Как така „няма да продължава“?
— Така. Няма да готвя за двама. Няма да пера твоите дрехи. Няма да мия чиниите след теб. Няма да купувам неща за теб. — Катя! — Какво? — Искаш ли да се разведем? — Не. — Тогава за какво става въпрос? — На тридесет и три години си, Костя. Ти си мъж. Аз не съм ти майка. Това е. Става. Цялият е червен.
В този момент наистина прилича на четиринадесетгодишен. — Значи такава си била, а? — Такава съм. — Осем години беше нормална, а сега… — Осем години влачех всичко на гърба си. Вече не издържам. — Ами живей си сама! — Не съм сама. С теб съм. — Тогава какво е това тогава?! — Костя.
Тук въпросът не е дали съм сама, или не. Става въпрос за честност. Или петдесет на петдесет, или всеки се грижи за себе си. Избирай. Тръшка вратата. Отива в хола. Конзола. До два часа през нощта. Заспивам на звуците на „пиу-пиу“. Петък.
Събота. Неделя. Живея. Наистина живея. Готвя си за себе си. Сутринта си правя изварен сладкиш с горски плодове. Задушени тиквички. Пилешко филе с булгур. Не цяла планина от храна за цялото семейство, а само порция за мен. Малка, хубава порция, която не ям на бегом, а седя, с чай и книга. Пера си собствените дрехи.
Пълня пералнята само наполовина. Преди беше пълна догоре, защото мятах и моите дрехи, и вещите на Костя. Купчината чорапи на Костя лежи в ъгъла на коридора. Расте. До неделя вече не е просто купчинина, а цяла планина. В неделя вечерта отивам в кухнята за вода. Костя седи с телефона. Нещо пише. Поглеждам през рамото му към екрана. „На каква програма да пера черни ризи, за да не се свият“.
Отивам в кухнята, наливам си вода и като се връщам в спалнята, започвам да се смея. Тихо, за да не ме чуе. С облекчение. С някакво топло чувство. Не злобно. Не в стил: „Най-накрая си получи заслуженото“. По-скоро: „Боже, той наистина е жив човек. Мисли. Търси в Гугъл. Не е глупав. Просто осем години не му се е налагало да мисли.“
В понеделник пусна пералнята. Сам. Нещо се сви. Чух го да ругае в банята. Но направи пране. Във вторник си купи в „Ozon“ някакво устройство за сортиране на чорапи. Глупаво. Пластмасов органайзер за четиристотин рубли. Не помогна особено, но самият факт е важен.
В сряда, тоест днес, се върна от работа и мълком изми всички чинии. Всички. Включително тигана с пелмените. Все още не сме си говорили. Не истински. В апартамента цари ледено мълчание. Заобикаляме се като котки. Той казва: „Добро утро.“ Аз отговарям: „Добро утро.“ Пита: „Да ти купя ли нещо от пазара?“ Отговарям: „Извара, петпроцентна.“ Носи извара. Казвам: „Благодаря.“
Той отговаря: „Няма защо.“ Няма да се развеждаме. Знам го. И той го знае. Заедно сме от двадесет и третата си година. Вече осем години, а той не е лош човек. Просто не са го научили. Вкъщи не са го научили на това. Баща му е лежал на дивана, а майка му е тичала около него. Когато майка му ни идва на гости, първото нещо, което прави, е да отиде в кухнята и да започне да готви. После ми казва: „Катенка, ще сготвиш ли борш на Костенка?“
Но Костенка е на тридесет и три години и може да си го сготви сам. Може. Просто до онази сряда никога не му се е налагало. Днес е сряда. Измина една седмица от онази сряда. Лежа в спалнята и чета. Довърших „Малък живот“. Плаках половин час. Страшна книга. Костя влиза. — Катя. — Мхм. — Слушай. Ще поръчам пица. За теб с гъби ли? Поглеждам го. — С гъби. И на тънка коричка.
— Знаем се. Излиза. Лежа и гледам тавана. Не се усмихвам. Но и веждите си не сбръчквам. Превключвателят, който се премести миналата сряда, все още стои в новата си позиция. Няма да го върна назад. Познавам се. От хола не се чува конзолата. Чува се YouTube. Глас казва: „Как правилно да перим мъжки ризи — седем грешки, които всеки допуска.“ Затварям очи. Нека си гледа.