Усмихнах се и оставих на бюрото само една папка.
Сутринта обещаваше да бъде слънчева.
Вървях по коридора на нашата офис сграда, усещах аромата на прясно кафе, идващ от кафетерията, и се усмихвах.
Този ден най-после всичко щеше да се реши.
Сергей Викторович, моят ръководител, още преди половин година беше намекнал, че когато се освободи мястото на финансов директор, то ще бъде мое. В продължение на седем години ръководех отдела, измъкнах компанията от две данъчни проверки и успешно проведох десет големи търга.
Колегите вече ми честитяха в коридора, а Олесия от счетоводството сутринта ми прошепна:
— Анна Сергеевна, пригответе почерпката. Заповедта вече е в отдел „Човешки ресурси“.
Седнах на бюрото си и отворих финалния отчет за големия договор за доставка на оборудване.
Всичко съвпадаше до последната стотинка.
Бях спокойна.
До момента, в който служебният телефон иззвъня.
— Ела при мен.
Кабинетът на Сергей Викторович миришеше на скъпо дърво и парфюм.
Той седеше в креслото си, облегнат назад, и гледаше някъде над главата ми.
До него стоеше сестра му Ирина Викторовна, която бях виждала само няколко пъти на фирмени събития.
Тази жена винаги гледаше на служителите така, сякаш са нейни подчинени.
Усетих, че нещо не е наред.
— Анечка, седни — каза шефът с бащинска усмивка.
— Това е важен разговор. Може да се каже, че е семеен.
— Знаеш колко много те ценя.
— Ти си ми почти като дъщеря.
— Но семейството си е семейство.
— Ирина има син, Артьом. Млад, талантлив човек.
— Трябва да му дадем шанс да се развива.
— Реших да му поверя длъжността финансов директор.
— От утре той ще заеме твоето място.
— А ти ще го въведеш във всички задължения и ще му предадеш материалите.
Устата ми пресъхна.
Гледах гладкото му лице и за няколко секунди не можех да намеря думи.
Седем години.
Седем години работех по дванадесет часа на ден, пропусках време с дъщеря си и я оставях с температура при баба ѝ, само за да приключа навреме тримесечните отчети.
А сега в кабинета водеха някакво момче, което според слуховете едва беше завършило училище.
— Значи аз трябва да обуча човека, който ще заеме моето място? — попитах спокойно.
— Не твоето място, а неговото — намеси се Ирина Викторовна.
— Ти, момиче, още трябва да заслужиш своето.
— Може би след пет години.
— Засега помогни на Артьом. Той има нужда от подкрепата ти.
Погледнах Сергей Викторович.
— Искам да го чуя лично от вас.
— Това окончателно решение ли е?
Той въздъхна и постави папка на бюрото.
Върху нея лежеше дебел бял плик.
— Окончателно е, Анечка.
— Тук има бонус. Заслужила си го.
— Не се обиждай и продължавай да работиш.
— Ти си незаменим служител за нас.
Бавно станах.
Не докоснах плика.
Взех заповедта и прочетох:
„Назначава се Артьом Игоревич Снегирьов на длъжността финансов директор с тримесечен изпитателен срок.“
Всичко беше подписано.
— Разбирам.
— Нека Артьом дойде в кабинета ми. Ще го въведа в работата — казах и излязох, затваряйки внимателно вратата.
В коридора Олесия ме спря.
— Е?
— Можем ли вече да отворим шампанското?
Погледнах я.
— Отвори го, Олесия.
— Само не за мен.
Върнах се в кабинета си.
В главата ми ехтеше една единствена мисъл:
„Знаеше, че този ден ще дойде.
Знаеше и беше готова.“
Извадих ключа за долното чекмедже и извадих прозрачна папка.
Засега беше празна.
Но знаех точно с какво ще я напълня.
Половин час по-късно влезе Артьом.
Без да почука.
Беше висок, с лъскав часовник и скъп парфюм.
Седна срещу мен и кръстоса крака.
— Е, стара гвардия, да се запознаем — каза той с широка усмивка.
— Вуйчо каза, че ще ми обясниш всичко.
— Само без скука.
— Аз съм модерен човек. За мен е важен само резултатът.
Сплетох пръсти и спокойно отвърнах:
— Артьом, започваме от основите.
— Това е тримесечната отчетност. Тя е основата на финансовото ни планиране.
— Без нея нито една сделка не се одобрява. Той хвърли поглед върху документа и го отмести.
— Лельо Аня, не ме затрупвай с бумаги.
— Вуйчо каза, че ти ще свършиш всичко, а аз само ще подписвам.
— И ми донеси кафе без захар. Сметаната отделно.
— Само прясно, не онова от автомата.
Натиснах бутона на интеркома и помолих секретарката за кафе.
Артьом взе списъка с основните клиенти.
— Уау, колко фирми!
— Защо им даваме петнадесет процента отстъпка?
— Намаляваме я на три и да са доволни.
— Това е най-големият ни клиент.
— Работим с него от девет години.
— Ако намалим отстъпката, ще отиде при конкуренцията и ще вземе със себе си четиридесет процента от годишните ни приходи — обясних спокойно.
— Глупости. Ще намеря нови.
— Имам връзки.
— Вуйчо просто не умее да преговаря.
Той стана.
— Добре, трябва да тръгвам. Имам обяд с приятели.
— До вечерта ми подготви кратка справка кой на кого и колко дължи.
— Само цифри. Без излишни обяснения.
И излезе.
Секретарката донесе кафето и погледна към празния стол.
Само ѝ благодарих и я помолих да го прибере.
Артьом дори не беше изчакал.
Вечерта седях в кухнята и гледах дъщеря си, която спеше в съседната стая.
Седемгодишната Маша стискаше плюшено зайче.
Заради нея бях търпяла всичко.
Заради нея ходех на тази работа.
Но вече беше достатъчно.
Обадих се на Катя, моя приятелка адвокат.
Тя ме изслуша внимателно.
— Аня, имаш право да напуснеш. Подготви всичко правилно и защити интересите си.
След разговора отворих лаптопа.
Започнах да подготвям папката.
Първо поставих заявление за напускане.
След това флашка със запис на разговор, в който Сергей Викторович ясно казваше:
— Не ме интересуват квалификациите. Аня ще върши цялата работа, а директор ще бъде Артьом, защото е мой племенник. После добавих копие от жалба до Инспекцията по труда за неплатени извънредни часове и нарушения.
И накрая — списък с „важни контакти“ за Артьом.
Телефоните не бяха на клиенти.
Бяха случайни номера.
Знаех, че той сам ще започне да звъни.
На следващата сутрин отидох до кабинета на Артьом.
Оставих папката на бюрото му.
До табелката „Финансов директор“.
Върху нея написах:
„Всичко, което поиска.
Успех.“
След това взех кактуса, който колегите ми бяха подарили преди години.
Поставих го на неговото бюро.
— Растеше тук без грижи. Точно като мен.
— Сега ще му напомняш за това.
И си тръгнах.
Изключих служебния телефон.
Новият ми живот започваше.
По-късно Артьом отвори папката.
Първо видя инструкциите.
После заявлението за напускане.
Замръзна.
След това включи флашката. От колонките прозвуча гласът на вуйчо му.
— Не ме интересуват квалификациите. Аня ще свърши всичко.
Артьом пребледня.
Изтича при Сергей Викторович.
— Ти полудя ли?!
— Защо си говорил така пред нея?
— Тя всичко е записала!
Сергей слушаше записа и лицето му посивя.
Тогава разбра, че е загубил не просто служител.
А човека, който е държал компанията на крака.
След часове скандали, загубени клиенти и семейни обвинения всичко се разпадна.
Артьом беше освободен.
А аз започнах нова работа в друга компания.
Месец по-късно седях в собствения си кабинет, пиех чай и гледах новия си годишен план.
До мен стоеше същият кактус.
Той цъфна за първи път от седем години.
Затворих старите новини и написах в новия файл:
„План за развитие.“
Пред мен беше целият ми живот.
И в него вече нямаше място за хора, които не уважават чуждия труд. Папката, която оставих на чуждото бюро, беше почти празна.
Но тя свърши повече работа от всяка заплаха.
Защото най-голямото разобличение понякога е истината за празнотата на хората.