Автор: bulgaria130389
На семейното ни събиране снаха ми вдигна чашата си с шампанско, посочи ме пред всички и се пошегува, че съм жената, която „винаги идва с празни ръце“, но някак си очаква най-хубавото място на масата. Всички се засмяха. Само синът ми не се засмя. Но и той не ме защити. Просто сведе поглед към чинията си. Това, което никой от тях не знаеше, беше, че почти две години аз тихомълком плащах ипотеката на сина си, за да не загуби дома си. Този следобед обаче станах и вдигнах собствена наздравица. Семейното събиране се провеждаше в задния двор на брат ми Дейвид,…
„Не си достатъчно семейство“ — каза баща ми за партито на яхтата на брат ми. Само че беше забравил едно важно нещо: яхтата за 1,2 милиона долара беше моя. При залез пристанището на Чарлстън ухаеше на сол, дизел и морски въздух. Обичах тази миризма още от шестнайсетгодишна. Казвам се Авъри Коул. На тридесет и една съм и притежавам 62-футова моторна яхта, регистрирана на мое име, застрахована чрез собствената ми компания и поддържана от моя екип. Казва се Second Wind. Струваше 1,2 милиона долара. И онази събота осемдесет души се качваха на нея за годежното парти на брат ми. Проблемът? Аз…
— За вилата, мамо! Отсега нататък ще можеш да почиваш там колкото искаш и няма да се налага да искаш разрешение от никого — високо каза Иля, вдигайки чашата си. Одобрителен шепот се разнесе около масата. Някой се усмихна, друг вдигна чашата си, за да поздрави Светлана Аркадиевна, която развълнувано сложи ръка на гърдите си и погледна с благодарност към сина си. — Ето това вече е истински подарък! — възкликна свекървата на Виктория. — Знаех си, че никога няма да оставиш майка си без собствено място. Виктория бавно се обърна към съпруга си. До този момент беше смятала, че…
Още на следващия ден след сватбата разбрах, че не съм се омъжила само за един мъж. Омъжила се бях и за семейство, в което вече ми беше определена ролята. В кухнята. С Марк се оженихме в петък на малка гражданска церемония. Не искахме пищна сватба, силна музика или двеста гости. Бяхме решили да отпразнуваме събитието само с най-близките си роднини, а няколко месеца по-късно да заминем само двамата за Италия. Но свекърва ми Юдит настоя на следващия ден да организира семейна вечеря в дома си. — Една сватба не приключва само с подписването на няколко документа — заяви тя. —…
Моят дом, моите правила Дафни се върна от служебното си пътуване един ден по-рано, решена да изненада съпруга си. Само че изненадата я очакваше самата нея. Щом отвори входната врата, видя четири чифта непознати обувки, куфари, чанти и дрехи, които не бяха нейни. От кухнята се чу гласът на свекърва ѝ: — Мисля, че е най-добре да дадем стаята на Юлия. Тя има толкова много багаж. Дафни застина. Свекърът, свекървата и сестрата на Николай вече се бяха настанили в дома ѝ. Бяха отворили шкафовете, преместили вещите ѝ и дори разполагаха с копия от ключовете. А никой не си беше направил…
— За това, което допринасяш за този дом, и студен ориз ти е предостатъчен. Свекърва ми Даян дори не ме погледна, когато постави пред мен купа със сух, изстинал ориз. Беше вторник сутрин, малко преди девет в Кълъмбъс, Охайо. Току-що се бях прибрала след цяла нощ на работа в банката. Системата за сигурност се беше повредила два пъти и като ръководител на оперативния отдел бях прекарала повече от тринайсет часа там. На масата все още стояха остатъци от пържоли, печени картофи, бисквити и бъркани яйца. Съпругът ми Марк и Даян вече бяха вечеряли добре. За мен беше останал само оризът,…
Покривът не течеше… течеше душата ѝ — Напълно ли си изгубила ума си? — майка ѝ тресна чашата върху масата и чаят се разля по пластмаската покривка, оставяйки тъмно петно. — Покривът тече, а ти си мислиш да ходиш на санаториум? Ирина стоеше на прага с куфар в ръка. За първи път от години не знаеше кое чувство е по-силно — вината или отчаяното желание най-сетне да си тръгне. Навън валеше безспир. Капките бавно се стичаха по стъклото, точно както бяха изтичали годините от живота ѝ. В главата ѝ отново звучеше познатият въпрос: „Що за дъщеря изоставя майка си точно…
— Няма да влезеш на погребението на сина ми. — А това дете не те прави част от семейството. Гласът на Маргарет Уитмор проряза входа на погребалния дом край Далас толкова остро, че няколко от присъстващите се обърнаха. Емили Картър застина на тротоара. Едната ѝ ръка инстинктивно се постави върху корема ѝ, в който растеше почти четиримесечното ѝ дете. Само на няколко метра зад стъклените врати лежеше Майкъл — мъжът, който ѝ беше обещал брак, мъжът, който беше плакал от щастие, когато научи, че ще става баща. — Не съм дошла да правя сцени — прошепна Емили. — Искам само…
Когато помощта се превърне в задължение — Наташа, в събота ще ходим при мама. Тя вече е написала списък със задачите — каза Андрей. Наташа го погледна мълчаливо. — Пак ли? Бяхме там и миналата седмица. Първоначално тя се беше съгласила да помага на свекърва си в малката ѝ вила. Само две-три посещения, беше казала. Но работата сякаш никога не свършваше: оранжерията, зеленчуковата градина, боядисването, почистването, прибирането на реколтата. А винаги имаше и някаква забележка. — Тук не си почистила добре. — Краставиците трябваше да ги подредиш по друг начин. — Можеше да работиш малко по-бързо. Наташа все повече се…
Великденската вечеря трябваше да бъде последното спокойно семейно събиране, преди да кажа окончателното си „не“ на сина си. Казвам се Маргарет Лоусън, на шестдесет и две години съм, вдовица и притежавам четиристайна къща недалеч от Кълъмбъс, Охайо. Съпругът ми Ричард почина преди шест години. Отдавна бяхме изплатили ипотеката, а къщата винаги е била записана единствено на мое име. В продължение на три месеца синът ми Даниел и съпругата му Ванеса ме притискаха да позволя на нейните родители, Франк и Линда, да се нанесат при мен. — Само за известно време — повтаряше Даниел. Постепенно „за известно време“ се превърна в:…