Автор: bulgaria130389
„Прислугата яде след господарите!“ изръмжа Роман и гласът му проряза шума на разговорите като счупен клон. Той грабна чинията на Наталия с дебелите си загорели пръсти и демонстративно я постави пред себе си, сякаш току-що бе спечелил най-големия трофей в живота си. Дървеният стол изскърца под тежестта му. На тридесет и пет години Роман живееше повече от услугите на семейството и от поддържането на определен имидж, отколкото от собствените си постижения. — Отивай да измиеш зеленчуците! И не забравяй, паразитке! — добави той, забивайки вилицата си в парче месо. Мазнината се стичаше по брадичката му, но той дори не забелязваше.…
По-късно разбрах какво се беше случило през онези деветнадесет минути след моето тръгване. Лучиян беше останал на масата и се опитваше да представи всичко като безобидна шега. — Остави я, мамо. До утре ще ѝ мине. Маргарета продължаваше да се усмихва самодоволно. — Къде ще отиде? След петнадесет години? Нека най-после разбере какво е да се справяш сама. Лучиян вдигна чашата си. Беше пил почти през целия следобед, беше хапнал съвсем малко и от дни пренебрегваше неразположението, което беше скрил от мен. Твърдеше, че просто е изморен от работа и няма нужда от лекар. Тази вечер обаче тялото му вече…
Мълчанието на Даша се оказа най-силният ѝ отговор. — Ти за коя се мислиш? — изкрещя свекърва ѝ. — Дойде тук като чужда, а сега претендираш и за права? Даша я погледна спокойно. Беше толкова невъзмутима, че това само още повече разгневи Ирина Николаевна. Съпругът ѝ Павел стоеше до стената. Беше тридесетгодишен мъж, но пред майка си отново изглеждаше като уплашено и беззащитно дете. — Събирай си нещата! — заповяда свекърва ѝ. — Това е семейният ни имот! Даша не каза нищо. Преди три години Павел беше наследил апартамента от баба си. Малко след това пожар почти напълно го унищожи.…
Последният слой лак току-що беше изсъхнал върху парапета на верандата, когато се отдръпнах на няколко крачки и погледнах към къщата край езерото, която бях ремонтирала цели осем месеца. Когато я купих на данъчен търг заради неплатени задължения, струваше 52 000 долара и едва ставаше за живеене. Пристанището беше пред разпадане, подовете бяха съсипани, кухнята миришеше ужасно, а водопроводът почти не работеше. Аз обаче виждах какво можеше да се превърне. Всеки уикенд, от април до декември, пътувах четиридесет и две минути дотам, натоварила в колата инструменти, дървен материал и няколко сандвича. Шлайфах подовете на ръка, редях плочки, възстанових пристана, боядисах верандата,…
— В четвъртък ще отидем в банката и майка ми също ще получи достъп до сейфа — заяви спокойно Олег. Замръзнах на място. В сейфа пазех важни документи, свързани с наследството ми, както и ценни семейни вещи. Той беше регистриран изцяло на мое име и Олег много добре знаеше това. — А изобщо попита ли ме дали съм съгласна? — Не превръщай всичко в проблем. Ние сме семейство — отвърна той. — Майка ми живее наблизо. Ако се случи нещо, поне ще може да помогне. Само че той изобщо не беше поискал разрешението ми. Дори вече беше говорил с майка…
Сервиращата лъжица се стовари с остър метален звън върху китката ми, защото отказах да приготвя вечеря за любовницата на съпруга ми. — Ако Ванеса ще остава тук, ще се отнасяш към нея като към член на семейството — заяви съпругът ми. Ивън все още стискаше лъжицата в ръката си, сякаш държеше чук на съдия. На котлона къкреше пилето с розмарин — ястието, което трябваше да приготвя за жената, с която той ми изневеряваше от месеци. Болката прониза ръката ми. Китката ми бързо се поду под гривната. Свалих я, преди закопчалката да се впие в кожата ми, и я оставих до…
Тъкмо се канех да седна на масата за вечеря, когато баща ми ме спря и отмести стола ми. Дори не си направи труда да ме погледне. — Не сядам на една маса с бедно и безполезно момиче — каза той студено. За половин секунда всички замълчаха. После леля ми се засмя. Братовчед ми се усмихна подигравателно зад чашата си с вино. Майка ми впери поглед в чинията си. А по-малката ми сестра Мадисън незабелязано извади телефона си и започна да записва всичко. Казвам се Каролайн Хейс, на тридесет и две години. Бях пропътувала разстоянието от Роли до Шарлът, за да…
Разводът и истината за моя апартамент Взех чантата си и се отправих към вратата. Адриан веднага вдигна глава. — Къде отиваш? — На работа. — Само преди две минути каза, че отиваш при адвокат. Спрях. Бях допуснала грешка. Бях му разкрила твърде рано какво възнамерявах да направя. — Вече няма значение къде отивам. Клаудия стоеше на прага на кухнята и ме гледаше по начин, по който никога преди не я бях виждала. От вчерашната ѝ слабост, от ръката, притисната театрално към гърдите, и от цялата ѝ сцена нямаше и следа. — Може би е по-добре и двамата да се успокоите…
— Това изобщо не става за ядене, Марина. Абсолютно! Ти поне опита ли го, преди да го сложиш пред гостите? Патицата е суха, салатата е пресолена, пилето е прегоряло. Синът ми от малък е свикнал да яде истинска храна, а тук човек не разбира какво изобщо има в чинията. Людмила Борисовна отмести чинията към средата на масата с два пръста, сякаш беше нещо неприятно. На масата настъпи тишина. Това беше нейният юбилей — шестдесет и шестият ѝ рожден ден. Дванадесет гости. И в този момент всички гледаха мен. Стоях с подноса в ръце. Същия поднос, който приготвях от шест сутринта.…
Сметката беше за 86 740 рубли — но този път жената, която не беше поканена, отказа да плати За плащане: 86 740 рубли. Под линка имаше кратко съобщение: „Моля те, плати я. Управителят чака.“ Оставих телефона върху дъската за гладене и продължих да прекарвам ютията по ръкава на блузата, която щях да нося на работа. На следващата сутрин трябваше да бъда в склада в 7:30. Започваше инвентаризацията. По същото време свекърва ми, Людмила Сергеевна, празнуваше юбилея си. Частна зала. Седемнадесет гости. Торта, поръчана специално за случая. А мен ме нямаше сред поканените. Разбрах за празненството съвсем случайно. Десет дни преди…