Автор: bulgaria130389
На следващата сутрин след кръщенето още не бях успяла да включа чайника, когато отворих банковото си приложение. На екрана видях три планирани превода към Людмила Павловна: 8 760, 6 240 и 4 580 рубли. В продължение на година и половина внимателно следях по тези дати в сметката ми винаги да има достатъчно пари. Но онази сутрин за пръв път усетих, че повече няма нужда да го правя. Не защото нямахме пари. А защото нещо в мен се беше променило предишния ден. Майка ми дойде с одеяло, което беше ушила сама Дима току-що беше навършил шест месеца и след кръщенето решихме…
Гласът на лелята на съпруга ми се чу от трапезарията точно в мига, в който прибрах и последната измита чаша в шкафа. За няколко секунди си помислих, че не говори на мен. Бавно се обърнах. Леля Беатрис седеше на масата със скръстени ръце и видимо нетърпение на лицето. Пред нея имаше празна чаша за кафе, телефон и чиния с трохи от две сладки. До нея седеше свекърва ми Кармен. Срещу тях пък съпругът ми Хавиер беше вперил очи в телефона си, сякаш решаваше някаква национална криза. — Моля? — попитах. Беатрис въздъхна. — Казах, че вече два часа чакам закуската.…
„Вземете си нещата. И двамата.“ Анна стоеше пред Нора с такава увереност, сякаш беше напълно естествено снаха ѝ да плати луксозната почивка, която си беше планирала след развода. Тя оправи копринения си шал и доволно заяви: — Говоря за онзи спа център с минералните извори. Вече съм резервирала апартамент. Заминавам на двадесет и първи. Лекарят каза, че задължително имам нужда от почивка. Нора я погледна спокойно. — Радвам се, ако това ще ти помогне. Но защо трябва точно аз да го плащам? Изражението на Анна веднага се промени. — Нора, ние сме семейство. Петър ми каза, че си получила сериозен…
— Изобщо осъзнаваш ли какво се случва? — Игор хвърли телефона върху дивана толкова силно, че апаратът подскочи и падна на пода. — Разбрах с кого прекарваш целия си ден. — Мислиш ли, че съм сляп? Вера стоеше до кухненската маса и гледаше съпруга си. В ръката си държеше нож и полуобелена краставица. Лятото зад прозореца буквално се топеше от жега, а горещината не отстъпваше вече трета седмица. В апартамента миришеше на нагорещен въздух и пресни зелени подправки. — Игор — каза спокойно тя. — За какво говориш? — За някой си Виктор Сергеевич, на когото всеки ден даваш отчет!…
— Какво каза? — попита съпругът ѝ Мартин. Естер не помръдна. — Чу ме. Вземете си нещата. И двамата. До него стоеше сестра му Клара. Само преди час тя беше влязла в дома им с два куфара и усмивка, сякаш това беше най-нормалното нещо на света. Мартин въздъхна. — Естер, не започвай отново. — Не започвам нищо. Приключвам. Клара се намеси: — Мартин, може би е по-добре да поговорим с нея. Естер я погледна. — Не. Ти вече говори достатъчно. Всичко беше започнало три месеца по-рано. Клара се беше появила пред дома им с две чанти. — Само за няколко…
„До утре сутринта ще е подписала всичко. После Родриго ще контролира 300-те милиона долара.“ Валерия Алкасар застина по средата на стълбите. Беше излязла от каютата си единствено защото искаше да намери телефона, който по невнимание беше оставила в салона. Нищо повече. Четири дни от медения им месец бяха изминали на борда на луксозна частна яхта, пътуваща от Канкун към Косумел. До този момент Валерия вярваше, че се е омъжила за най-внимателния и любящ мъж на света. Родриго Карденас беше грижовен още от мига, в който се качиха на яхтата. Носеше ѝ закуска. Организираше романтични вечери. Грижеше се всичко по време…
— Утре отказвам да се занимавам с някой претенциозен и безумно скъп ресторант. Ще отпразнуваме шестдесетия ми рожден ден тук, в апартамента. Искам да се усеща като истински семеен празник. Свекърва ми Елинор обяви решението си така, сякаш издаваше кралски указ. Седеше изправена върху кожения диван за три хиляди долара, който аз бях платила с много труд. В ръцете си държеше чаша прясно приготвен чай от лайка и леко духаше парата, без дори да си направи труда да ме погледне. В другия край на дивана съпругът ми Ванс се беше излегнал като захвърлена парцалена кукла. Пръстите му непрекъснато се плъзгаха…
Цифрите на екрана на телефона останаха там точно две минути. Толкова време Олга успя да се наслади на сумата, която току-що беше постъпила по сметката ѝ. Наемателите току-що бяха превели наема за апартамента, който тя отдаваше. Както винаги, плащането беше пристигнало точно на пети. Сергей и съпругата му бяха идеални наематели. Олга погледна наличността и усети онова приятно спокойствие, което познава всеки човек, успял сам да изгради финансова сигурност. Тези пари не бяха паднали от небето. Зад тях стояха години труд, лишения, спестявания и внимателно планиране. Тогава телефонът ѝ вибрира. Веднъж. Втори път. Трети път. Съобщенията от свекърва ѝ Маргарита…
Майка ми ме блъсна толкова силно, че залитнах назад от верандата и паднах по две стъпала. Едната ми ръка се вкопчи в парапета, а с другата инстинктивно прикрих корема си. Бях в осмия месец от бременността. — Махай се от имота ми! — извика тя. Стоях уплашена на тротоара и я гледах. — Мамо, моля те. Съпругът ми почина. Нямам къде другаде да отида. Тя дори не мигна. — Тогава е трябвало да се подготвиш по-добре. Същия следобед бях пристигнала с един куфар, телефона си и отчаяната надежда, че родителите ми ще ми позволят да остана при тях до раждането.…
— Е, Витя, ето че станах на шейсет — въздъхна Татяна Семьоновна, докато оправяше празничната си прическа пред огледалото. — Гостите вече си тръгнаха, съдовете са измити… Помниш ли какъв ден е днес?Виктор Степанович тихо се изправи от креслото. В ръката си стискаше малка бордова кадифена кутийка. На посивялото му лице се появи странна, почти момчешка усмивка. — Как бих могъл да забравя, Танюшка? Шейсетият рожден ден на жената, която обичам. Четиридесет години заедно — сякаш беше вчера. — А помниш ли за какво си говорихме преди половин година? — Татяна се обърна към него, а сърцето ѝ заби по-силно.…