— Е, Витя, ето че станах на шейсет — въздъхна Татяна Семьоновна, докато оправяше празничната си прическа пред огледалото.
— Гостите вече си тръгнаха, съдовете са измити… Помниш ли какъв ден е днес?Виктор Степанович тихо се изправи от креслото. В ръката си стискаше малка бордова кадифена кутийка.
На посивялото му лице се появи странна, почти момчешка усмивка.
— Как бих могъл да забравя, Танюшка? Шейсетият рожден ден на жената, която обичам. Четиридесет години заедно — сякаш беше вчера.
— А помниш ли за какво си говорихме преди половин година? — Татяна се обърна към него, а сърцето ѝ заби по-силно.
Очите ѝ блестяха.
— Помниш ли онова златно колие с гранати във витрината на бижутерийния магазин на „Централна“? Тогава ми каза: „Танечка, за юбилея ще ти подаря нещо наистина царско. Заслужила си го.“
— Помня, Танюша. Всичко помня — нежно отвърна Виктор и пристъпи към нея. — Затвори очи и протегни ръце.
Татяна послушно затвори очи. Сърцето ѝ заби още по-бързо.
„Нима наистина го е купил? — помисли си тя. — Значи е спестявал и го е пазил в тайна от мен, но е изпълнил обещанието си!“
Тя усети нещо много леко в дланта си.
— Отвори! — тържествено каза Виктор.
Татяна отвори очи, погледна ръката си… и застина.
Върху кадифето не лежеше златно колие с блестящи тъмночервени камъни.
Там имаше малка, грубо изработена брошка от евтина яркорозова пластмаса, оформена като нескопосано цвете.
В средата на пластмасовата пъпка беше закрепено неравно перлено мънисто.
В стаята се възцари оглушителна тишина.
— Това… какво е? — едва промълви Татяна.
— За теб, Танечка. Честит юбилей! — сияещо отвърна Виктор.
— Витя… Ти подиграваш ли ми се?! — гласът ѝ трепереше от напиращите сълзи. — Какво е това парче пластмаса?! Купил си го за сто рубли от някой подлез?!
— Таня, погледни по-внимателно. Не се ядосвай!
— Какво да гледам?! — избухна тя, а сълзите потекоха по бузите ѝ. — Тази смешна играчка?! Четиридесет години съм до теб!
Скитах се с теб по студените гарнизони! Пестяхме от всичко, всяка копейка внасях в семейния бюджет! Дори продадох златните обеци на баба си, когато ти не ти стигаха парите за инструменти! А ти… на шестдесетия ми рожден ден ми подаряваш този евтин боклук?!
— Танечка, изслушай ме, позволи ми да обясня… — Виктор направи крачка към нея и протегна ръце.
— Не се приближавай! — извика тя и се отдръпна към прозореца. — Какъв срам! Мъжът на Валя ѝ подари диамантен комплект за юбилея, Коля заведе Люся на Малдивите! А моят… обеща ми златно колие, а донесе някаква евтина дрънкулка! Просто те е било жал да похарчиш пари за мен! Целият ти живот е било така!
— Ако всичко беше заради парите, Таня! — отчаяно извика Виктор.

— Тогава заради какво?! Заради уважението?! Къде е това твое уважение?! Изобщо не ти пука за мен! Вземи си скъпоценния подарък!
Татяна с всичка сила хвърли кутийката през отворения прозорец.
Кадифеното калъфче проблесна за миг в тъмнината и изчезна сред храстите пред апартамента на първия етаж.
Виктор пребледня.
Но не извика.
Само отпусна ръце и погледна жена си с тъжни, безкрайно уморени очи.
— Знаеш ли, Таня… Търсих това парче пластмаса цели шест месеца. Обиколих всички битпазари и частни колекционери.
— Какво си търсил?! Отпадък от фабрика за пластмаса?! — хлипаше Татяна и бършеше размазания грим от лицето си.
— Помниш ли май 1986 година? — тихо попита Виктор, сякаш гледаше през нея. — Старият парк „Горки“. Валеше като из ведро, гърмеше, а ние стояхме под един продънен чадър до затворения павилион за сладолед…
Татяна застина и престана да бърше сълзите си.
— В джоба на избелелите ми дънки имах точно четиридесет копейки — продължи Виктор. — Не стигаха нито за кафе, нито за хубави цветя.
А до входа на парка стоеше един сляп възрастен инвалид и продаваше собственоръчно направени пластмасови брошки. С последните си пари купих от него това розово цвете. Подадох ти го и от притеснение едва успях да кажа…
— „Вземи, Танечка, това е за теб…“ — неволно прошепна Татяна, връщайки се мислено в далечната си младост.
— Да — усмихна се горчиво Виктор. — А ти го закачи на единствената си памучна рокля, прегърна ме и каза: „Витя, това е най-ценната и най-красивата украса в живота ми. Никога няма да я забравя.“ Помниш ли?
Татяна бавно се отпусна на стола.
Дъхът ѝ секна.
— Помня… — прошепна тя. — Но тя беше изгубена… През деветдесетте, когато се местихме…
— Изгуби се — кимна Виктор. — А аз намерих бижутер и специалист по 3D моделиране. По старите ми снимки и скици те пресъздадоха абсолютно същата брошка. Точно копие. До най-малката пукнатина върху листенцето. Но ти дори не ми даде да довърша, Таня… Дори не я разгледа в ръцете си.
Виктор се обърна, без да каже нищо повече, излезе от апартамента и слезе в двора.
Татяна остана неподвижна, прикрила устата си с ръце.
В гърдите ѝ всичко се преобръщаше от болка и срам.
Пет минути по-късно входната врата отново тихо изскърца.
Виктор влезе в стаята. Краищата на панталона му бяха мокри от росата, а в ръцете си държеше кутийката, която беше намерил сред храстите.
Той се приближи до масата, внимателно избърса кадифеното калъфче с носна кърпа и извади брошката.
— Погледни — каза тихо.
Виктор хвана цветето между пръстите си и натисна едва забележим скрит механизъм на гърба.
Горната част на розовата пластмасова обвивка леко се отвори на миниатюрна панта като капаче на стар медальон.
Вътре, дълбоко поставен в снежнобяла платина, заблестя необикновен, почти ослепителен син сапфир, заобиколен от множество чисти диаманти.
Камъкът пламна под светлината на полилея толкова ярко, че по стените на стаята започнаха да танцуват сини отблясъци.
— Бижутерът изработваше този скрит механизъм три месеца — каза Виктор, гледайки неподвижната си съпруга. — Вътре има изключително рядък кашмирски сапфир. Струва три пъти повече от онова колие от магазина, Таня.
Той замълча за миг.
— Исках отвън да остане нашата младост… Нашата чиста любов от времето, когато бяхме бедни, но напълно щастливи. А вътре да бъде моята благодарност за всичките четиридесет години, през които беше до мен.
Татяна погледна блестящия камък, после износената пластмасова обвивка, а накрая — добрите, познати очи на съпруга си.
— Витя… — прошепна тя и избухна в силен, отчаян плач като малко момиче. Тя се втурна към него, обви ръце около врата му и зарови лице във влажното му от росата яке.
— Витенка, прости ми! Прости на тази стара, глупава идиотка! — шепнеше през сълзи тя, целувайки посивелите му бузи. — Прости ми, любов моя!
— Всичко е наред, Танюша, всичко е наред — нежно каза Виктор и я погали по гърба с усмивка. — Хайде да я сложим. Розовият цвят много ти отива. Точно както преди четиридесет години.

