Беше вторник вечер.
В кухнята.
Между вечерята и чая. Андрей се прибра от работа. Събу си обувките.
Седна на масата.
Сложих му супата — в любимата му дълбока чиния.
Със сметана.
Билки.
Черен хляб.
Изяде половината.
Мълчеше.
После бутна чинията настрани.
Погледна ме. И каза спокойно, сякаш говореше за времето:
— Лена.
Утре майка ми идва и се мести при нас.
Замръзнах с черпака в ръка.
— Къде се мести, Андрей?
— При нас.
Тук.
Имаме двустаен апартамент, ще се съберем. Ще ѝ дадем втората стая.
— Андрей.
Във втората стая е Маша.
Нашата дъщеря.
Тя е на дванадесет.
Там са бюрото ѝ, леглото ѝ, гардеробът ѝ — всичко.
— Тогава ще преместим Маша.
Ще ѝ сложим разтегателен диван в хола.
Само временно — шест месеца, година, докато майка ми продаде апартамента си във Воронеж и се премести окончателно.
Сложих черпака на масата.
Седнах срещу него.
— Андрей.
Нека спрем за момент. Стъпка по стъпка. Майка ти продава апартамента си във Воронеж. Добре. Това е нейно право.
Мести се в Москва. Добре.
Но откъде реши, че дотогава ще живее при нас?
— Откъде? Аз съм ѝ син. Това е майка ми. Няма да живее в хотел, това е скъпо. Наемът е скъп. Тук има място.
— Има място само ако изместим дъщеря си от стаята ѝ.
На разтегателен диван.
Временно.
Нормално ли ти се струва?
— Става дума за шест месеца.
— „Шест месеца“ при теб означава шест месеца. В действителност могат да станат две години, пет години или завинаги.
Може изобщо да не си тръгне.
— Не обиждай майка ми.
— Не я обиждам. Казвам реалността. И между другото — това е моят апартамент. Купих го осем години преди брака, с мои пари.
Ти живееш тук само по моя добра воля. Няма да позволя майка ти да се нанесе тук.
Това е моето решение.
Като собственик.
Андрей пребледня.
Удари с юмрук по масата.
— Какво каза?
— Казах, че това е моят апартамент. И не искам майка ти да живее тук.
Имам пълното право.
— Млъкни. Иначе ще ти ударя шамар.
И вдигна юмрук над мен.
Не помръднах.
Погледнах го.
Спокойно.
Няколко секунди.
Юмрукът във въздуха.
Аз — неподвижна.
После той го свали.
С насилена усмивка:
— Шегувам се. Няма да те ударя.
— Току-що вдигна юмрук срещу мен в моята кухня. Това не е шега.
— Ядосах се. Ще говорим утре. В събота майка ми идва, до тогава ще решим.
— В събота?
Ти каза: утре.
— Утре купува билета.
— Ти вече си решил. Без мен. И когато възразявам, вдигаш юмрук.
— Няма дискусия. Майка ми идва, точка.
И стана и излезе в хола. Пусна телевизора.
Аз останах в кухнята.
И след осем години брак разбрах нещо много ясно.
За него не бях съпруга.
Бях апартамент.
Кухня.
Място за майка му.
Казвам се Лена.
На 39 години съм.
Мениджър продажби съм в голяма компания. Заплатата ми е стабилна и добра. Дъщеря ми Маша е на 12.
От първия ми брак.
Баща ѝ почина, когато беше малка.
Отгледах я сама пет години.
После се появи Андрей.
Той е на 42.
Работи в логистиката.
Няма собствено жилище.
След развода не му остана нищо.
Двустаен апартаментът е мой.
Купих го преди брака, с мои пари.
Той няма никаква връзка с него.
Имахме общ живот, но моите пари държаха всичко изправено.
От неговата заплата често излизаха пари „за майка му“, „семейни дългове“, „ремонти“. Свекърва ми, Тамара Викторовна, идваше рядко, но когато идваше — носеше напрежение.
Винаги знаеше по-добре.
Как да живеем, как да възпитаваме дете, как да готвим, как да чистим.
След всяко нейно посещение ми трябваха дни, за да се възстановя.
А сега искаше да се нанесе тук.
Завинаги.
В моя апартамент.
А съпругът ми беше решил вместо мен.
С юмрук.
Тази нощ почти не спах.
А на сутринта започнах тихо, точно и решително да действам.