„Дойдохме за един месец. Стаята готова ли е, както и парите за нашите разходи?“
Отговорът на зетя я накара да грабне куфарите. Андрей стоеше до прозореца и наблюдаваше как таксито спира пред входа.
От колата слязоха две жени: тъщата му Алевтина Павловна и по-малката ѝ сестра Зинаида.
Той знаеше, че този ден ще настъпи.
И се беше подготвял за него от три седмици. Зад гърба му Вика нервно мачкаше края на роклята си.
Тя не знаеше какво точно е намислил съпругът ѝ, но му се доверяваше напълно.
Звънецът разцепи тишината в апартамента.
— Отвори — каза спокойно Андрей.
— Всичко ще бъде наред.
Вика кимна и тръгна към вратата.
Ключалката щракна.
— Викуша! — чу се силният глас на Алевтина.
— Ето ни!
Посрещай гостите!
Алевтина влезе като кралица на прием, а зад нея Зинаида, влачеща два огромни куфара.
— Здравей, мамо… — тихо каза Вика.
— Здравей, здравей — махна с ръка Алевтина.
— Къде е Андрей?
И защо не помагаш на леля си с багажа? Андрей се появи в коридора с спокойно усмихнато лице.
— Добър ден, Алевтина Павловна. Зинаида Павловна. Радвам се да ви видя.
— Е, — огледа го тя от глава до пети.
— Стаята готова ли е?
Писах ти преди седмица.
— Разбира се — отвърна Андрей.
— Елате, ще ви покажа.
Той ги заведе до стаята за гости.
Отвори вратата и се отдръпна.
Алевтина застина на прага.
Устата ѝ се отвори, но не излезе звук.
Стаята беше пълна с кашони, натрупани до тавана. На пода стояха две сгъваеми легла с тънки матраци.
— Какво е това? — най-накрая прошепна тя.
— Вашата стая — спокойно каза Андрей.
— Нали искахте да останете.
— Подиграваш ли ми се?
— Не.
Диванът го продадох.
Засега има сгъваеми легла.
Зинаида зад нея въздъхна тихо.
— Виктория! — извика Алевтина. Вика стоеше бледа, между майка си и съпруга си.
— Мамо, аз не знаех за кашоните…
— Не си знаела? — пристъпи към нея тя.
— А трябваше да знаеш! Ти домакиня ли си тук или не?
— Алевтина Павловна — намеси се спокойно Андрей.
— Нека първо да хапнем нещо след пътя.
После ще говорим спокойно.
В кухнята имаше тенджера.
Вътре — слепени макарони в сива маса.
— Заповядайте — каза той и им сложи порции.
— Домашна храна.
Алевтина ги погледна шокирано.
— Това не се яде!
— Аз така съм се хранил като дете — отвърна той. Вика седна мълчаливо.
— Искам обяснение — каза тъщата.
— Много просто — отвърна Андрей.
— Имате три варианта: сгъваеми легла, хотел или да се приберете.
Настъпи напрежение.
— Виктория! — извика Алевтина.
Вика в крайна сметка излезе от апартамента с списък за покупки.
Когато останаха сами, Андрей погледна тъщата си.
— Сега ще говорим сериозно.
Ситуацията ескалира — обвинения, крясъци, разкрития. Андрей вече беше говорил с другите деца на Алевтина, които признаха, че очакват с облекчение тя да си тръгне.
— Лъжеш! — крещеше тя.
— Не. Просто се страхуват да ви го кажат.
Зинаида накрая се изправи.
— Стига. Да отидем в хотел.
— Предаде ме? — изкрещя Алевтина.
— Искам да спя спокойно.
Андрей върна сгъваемите легла на съседката.
— Тръгваме! — каза Зинаида. След малко, когато Вика се върна, апартаментът беше празен.
— Тръгнаха ли си? — попита тя.
— Да. В хотел.
— Как го направи?
— Дадох им избор. Те избраха.
Вика го прегърна.
— Благодаря ти.
— За какво?
— За това, че ме защити.
Апартаментът се изпълни с тишина и спокойствие.
За първи път от дълго време.