Двете вълци внимателно се катереха по стръмните склонове, а под всеки техен крак камъните тихо скърцаха. Грей спря за момент, вдигна глава и надникна над мъгливата долина. Нищо: само сухи дървета и пресъхнали речни корита. Ноар седна до него, усещайки напрежението във всяко движение.
— Трябва да продължим малко напред — промърмори Грей с дрезгавия си глас, поемайки топлия въздух — може би от другата страна на склона ще намерим поток.
Ноар кимна, задъхан. Всяка капка пот по козината му блестеше като малък диамант в последните лъчи на залязващото слънце.
Дори умората не притъпи сетивата им: чуваха скърцането на сухите клони под лапите си и усещаха треперенето на малките животни, търсещи подслон от горещината. Изведнъж Ноар спря, с ушите изострени. Грей също се вцепени, присвил очи към земята.
В сянката на сивите камъни се появи малко, но забележително движение: мощна фигура се промъкна напред, почти незабележимо.
— Питон… — прошепна Грей тихо. Сърцето на Ноар биеше учестено, но той остана спокоен. Дори едно паническо движение можеше да бъде фатално. Питонът се увиваше между камъните, готов за удар. Но вълците не отстъпиха.
Грей стъпва уверено напред, телом закривайки Ноар, готов да се изправи срещу заплахата без колебание. Тишината беше напрегната, докато два свята — този на змията и този на вълка — се изучаваха взаимно, чакайки първото движение.