Станах рано, решен да изненадам Мира със специална закуска. Ароматът на прясно сварено кафе изпълни малкия ни апартамент, докато приготвях тестото за палачинки. Първата златиста палачинка вече пушеше в чинията, когато Мира сънливо влезе в кухнята и ме прегърна през кръста. Обърнах се и я целунах по челото.
Седнахме на пода, където утринното слънце се процеждаше през прозореца. Тя изсипа сироп върху купчината палачинки, аз си налях кафе. Смяхме се, говорихме си за уикенда — един от онези редки, безгрижни моменти, които те карат да спреш и просто да се вгледаш в човека до теб. Да осъзнаеш колко много значи.
Но тишината не трая дълго. На следващата сутрин телефонът ѝ отново иззвъня. Беше Габриел — шефът ѝ. Поредното спешно заместване. Мира въздъхна, съгласи се и излезе набързо.
И това не беше изключение. Стана рутина.
Всяка сутрин – ново обаждане. Нова „спешна“ нужда. А Мира все по-изморена. Под очите ѝ се появиха сенки, сънят ѝ стана накъсан. Опитвах се да ѝ помогна, но виждах как постепенно угасва.
Накрая седнахме да поговорим.
– Това трябва да спре – казах ѝ тихо. – Не можеш да продължаваш така.
– Не искам да създавам проблеми – отвърна ми с уморено рамене.
Но за мен проблемът вече беше ясен. И няколко вечери по-късно, докато лежахме в тишина, ми хрумна нещо:
– Ами ако ти му се обадиш… посред нощ?
Тя се усмихна за пръв път от дни. И на следващата нощ планът ни влезе в действие.

