— Лариса, не искам да те обидя, но трябва да си тръгнеш. Колкото повече отлагаш, толкова по-зле ще бъде после — заяви уверено свекърва ѝ, застанала на прага заедно с Вадим, Игор и куп празни кашони.
Лариса ги погледна един по един.
— Да си тръгна… откъде?
— От дома, разбира се. Вадим каза, че се разделяте.
Лариса се обърна към съпруга си.
— Точно така ли ѝ каза? Той избегна погледа ѝ.
— Не прави сцени.
Лариса се усмихна хладно.
— Не правя сцена. Просто ми е интересно защо сте донесли кашони. Свекърва ѝ вече прекрачваше прага.
— За да съберем по-бързо вещите ти. На една жена може да ѝ отнеме часове.
Лариса отвори широко вратата.
— Заповядайте.
Никой не очакваше подобна реакция.
Истината обаче беше проста: апартаментът принадлежеше изцяло на Лариса. Тя го беше купила четири години преди да срещне Вадим.
Сама беше платила първоначалната вноска, ипотеката беше на нейно име, а жилището беше изплатено още преди двамата да се оженят.
Вадим знаеше това много добре.
През последните години обаче започна да се държи така, сякаш той е собственикът. Даваше ключове на майка си, решаваше коя стая ще превърне в свой кабинет и казваше на роднините:
— Това е моят дом.
Лариса го предупреждаваше, но той се ядосваше.
— Живея тук от седем години!
— Това, че живееш тук, не променя на кого принадлежи жилището.
Тогава се случи последният им конфликт.
Вадим обяви, че майка му ще живее при тях три седмици.
Лариса категорично отказа.
Той си тръгна разгневен, убеден, че скоро тя ще отстъпи.
На следващия ден Лариса смени ключалката.
А няколко дни по-късно пред вратата се появи цялата „екипировка за изгонване“.
Докато свекърва ѝ започваше да раздава нареждания, Лариса спокойно отиде в спалнята и се върна с дебела папка.
Постави я на масата.
— Щом сте дошли да ме изгоните, нека първо изясним чий е този дом.
Извади нотариалния акт.
После документите за напълно изплатената ипотека.
Накрая постави пред тях официалното удостоверение за собственост.
Свекърва ѝ прочете името.
Лицето ѝ пребледня.
— Тук… пише само твоето име.
— Точно така.
Тя рязко се обърна към сина си.
— А ти къде си в тези документи?
Вадим се изчерви.
— Знаех как е записан апартаментът. Игор, неговият братовчед, тихо се намеси:
— А на мен преди време ми каза, че жилището е на Лариса.
За няколко секунди настъпи пълна тишина.
Тогава Лариса отвори вратата на складовото помещение.
Вътре имаше шест кашона и два куфара.
— Вещите ти са готови, Вадим.
Той я погледна смаяно.
— Събрала си всичко?
— Както ти казах. Няма да се връщам назад.
— А къде да отида?
Лариса го погледна спокойно.
— Това вече е твой проблем.
Игор взе кашоните.
Свекърва ѝ, която само преди час беше пристигнала изпълнена със самоувереност, сега стоеше неловко до вратата.
— Лариса… не знаех.
— Не ме попитахте. Просто дойдохте с кашони, за да ме изгоните.
Вадим излезе с вещите си. А за първи път след седем години Лариса затвори вратата след него, без да изпитва страх.
Само облекчение.
Апартаментът отново беше тих.
И този път тишината принадлежеше единствено на нея.