— Операцията продължи почти шест часа.
Когато се събудих в интензивното отделение, първото нещо, което направих, беше да протегна ръка към телефона.
Имаше само едно съобщение.
От Михай.
Снимка на него и майка му край морето в Ница.
„Всичко мина ли добре? Ние тъкмо излизаме за вечеря. Ще се чуем утре.“
Изключих екрана.
В този момент разбрах, че вече няма нищо за спасяване.
Нито бракът ни.
Нито любовта.
Беше останало само моето достойнство.
След като ме изписаха от болницата, не се прибрах вкъщи. Адвокатът ми вече беше намерил обзаведен апартамент, а най-добрата ми приятелка Ирина се премести при мен за няколко дни, докато успея отново да стъпя на краката си.
Междувременно счетоводителят на фирмата и адвокатът ми подготвяха всички необходими документи.
Компанията беше създадена още преди брака ни и беше регистрирана на мое име.
Къщата беше закупена почти изцяло с парите от продажбата на апартамента, който бях наследила от родителите си.
Михай никога не се беше интересувал от документите.
Смяташе, че аз ще оправя всичко.
И беше прав.
Само че този път… щях да оправя всичко в своя полза.
На седмия ден телефонът ми звънна.
— Любов моя, кацаме след два часа! Приготвила ли си нещо вкусно за ядене? Мама иска сарми.
Усмихнах се.
— Не мисля, че ще ви хареса изненадата.
— Каква изненада?
— Ще разбереш, когато пристигнете.
Той се засмя.
— Знаех си, че вече си се успокоила.
Затворих телефона, без да добавя нищо.
В шест часа вечерта получих известие от камерата на входа.
Михай и До̀йна стояха пред портата.
Той натискаше настойчиво звънеца.
Майка му нервно мърмореше:
— Защо не отговаря?
След няколко секунди излязох на терасата.
— Добър вечер.
Михай се усмихна.
— Най-после!
Опита се да пъхне ключа в ключалката.
Не се получи.
Опита отново.
Пак нищо.
— Какво става?
— Смених всички ключалки.
Лицето му пребледня.
— Как така?
— Точно както чу.
До̀йна реагира първа.
— Алина! Полудяла ли си?
— Не.
— Отвори веднага!
— Вече няма да живеете тук.
Михай започна да се смее.
Нервен, несигурен смях.
— Хайде стига с тези шеги…
Слязох бавно по стълбите.
В ръката си държах папка.
— Не се шегувам.
Подадох му плика.
Той го отвори.
Вътре бяха документите за развода. И уведомлението, с което го отстранявах от управлението на фирмата.
— Какво е това?
— Новият ми живот.
До̀йна почти изтръгна папката от ръцете ми.
— Нямаш право да правиш това!
— Имам.
— Михай работеше за тази фирма!
Погледнах я спокойно.
— Да, работеше.
Но фирмата е моя.
И къщата също е предимно моя.
Сметките на компанията са блокирани до приключване на процедурите. От утре друг човек ще заеме неговото място.
Михай ме гледаше така, сякаш ме виждаше за първи път.
— Заради… една ваканция правиш всичко това?
Бавно поклатих глава.
— Не.
Правя го, защото когато имах най-голяма нужда от съпруга си, той избра плажа. Защото майка ти реши, че една почивка е по-важна от моята операция.
И защото ти избра да застанеш на нейна страна.
Той направи крачка към мен.
— Алина… можем да поговорим…
— Опитах се да говоря с теб преди операцията.
Сега ще говориш с моя адвокат.
Седмица по-късно процедурата по развода вече беше започнала.
Михай ми звъня десетки пъти.
Изпращаше цветя.
Писма.
Съобщения.
„Сгреших.“
„Майка ми ми повлия.“
„Дай ми още един шанс.“
Никога не отговорих.
След няколко месеца възстановяването ми почти беше завършило.
Една сутрин получих съобщение от бивша колежка.
„Видях Михай. Работи в автокъща. Изглежда променен.“
Прочетох съобщението.
Изтрих го.
И продължих живота си.
Вече не изпитвах гняв.
Нито тъга.
Понякога човек не те губи в деня, в който си тръгва.
Губи те в момента, когато покаже, че когато животът те изпитва, той избира да не остане до теб. След четиринадесет години брак разбрах, че най-важната операция не беше тази на сърцето ми.
А тази, с която премахнах от живота си човека, който отдавна беше престанал да бъде моята опора.