Габор с познатия си жест завъртя ключа в бравата, но щом влезе, се спря в антрето. Апартаментът го посрещна с странна, чужда тишина.
Никакви дрънкащи тенджери, никакъв аромат на готвеща се вечеря, нито пък онези познати домашни шумове вечер, на които беше така свикнал. По това време Анна обикновено вече се въртеше из кухнята: готвеше, печеше, пържеше, винаги приготвяше нещо. Жилището им най-често ухаеше на пресен сладкиш, супа и домашни манджи.
— Анна? — извика Габор, докато сваляше палтото си.
— Тук съм — дойде спокойният отговор от към кухнята.
Габор влезе и намери жена си на масата. Анна седеше с чаша чай, сякаш нямаше абсолютно никаква работа. Печката беше студена, на масата нямаше подредени продукти, а в мивката не се виждаха наскоро използвани тенджери.
— Ами вечерята? — попита Габор объркан.
— каква вечеря? — отвърна Анна равнодушно, без дори да вдигне поглед от чашата.
— Че как каква? Обиичайната. Току-що се прибрах от работа, гладен съм. Да не би да си болна? Тогава Анна най-накрая го погледна. В погледа ѝ имаше нещо ново, нещо сухо и хладно, което Габор никога преди не беше виждал у нея.
— Не съм болна. Просто вече няма да готвя.
— Какво значи това? — попита мъжът смутено и седна срещу нея. — Та нали ти винаги готвиш. Твоите кюфтета, гулашът, зелникът ти…
— С това е свършено, Габор. Приключих.
Габор не успяваше да схване какво се случва. Та нали още предната вечер всичко беше както обикновено. Анна го чакаше с топла вечеря, разказваше му за деня си, а после гледаха телевизия заедно. Вярно, изглеждаше макар и леко замислена, но той не беше обърнал особено внимание на това.
Цялата история беше започнала две седмици по-рано, когато Анна се прибра вкъщи с греещо лице от работното място.
— Габор, няма да повярваш, дадоха ми премия! — извика тя, разклащайки плик в ръка. — И то не каква да е! За онзи проект, по който работих половин година.
— Колко? — оживи се Габор.
— Четиристотин хиляди форинта! Представяш ли си? Чисти четиристотин хиляди!
Габор издаде одобрителен подсвирк. Това наистина не бяха дребни пари. Неговата инженерна заплата беше по-скоро скромна, а приходите на Анна също не бяха особено високи, така че тази неочаквана сума изглеждаше като истински късмет.
— Знаеш ли какво си мислех? — продължи Анна ентусиазирано. — Можем да отидем някъде на почивка. За една седмица или дори десет дни. Толкова отдавна не сме били никъде двамата.
— Чакай малко — прекъсна я Габор. — Не бива да ги харчим веднага. Това е солидна сума, заслужава си да помислим как да я оползотворим разумно. — Какво има толкова да се мисли? И двамата сме смъртно уморени. Работим, блъскаме се, но кога за последно истински почивахме?
— Анна, бъди разумна. Парите струват нещо само ако се отнасяш към тях с мисъл.
И Габор наистина започна да обмисля. Цяла седмица пресмяташе, претегляше и умуваше над възможностите. Тогава му хрумна: майка му скоро имаше кръгла годишнина.
Седемдесет години. Сериозен повод. А въпросът с подаръка при тях винаги беше тънка тема. Ержебет беше претенциозна дама и хич не криеше, че има високи изисквания.
— Габорчо — повтаряше му тя често, — аз също няма да живея вечно. Ще ми бъде приятно, ако синът ми помисли за мен още докато съм жива и от време на време зарадва майка си.
А Габор се стараеше да я зарадва. Купуваше скъпи подаръци, реновира апартамента на майка си, плащаше разходите за вилата, която Ержебет искаше „заради здравето си“. Анна никога не протестираше открито, макар че понякога Габор забелязваше как свива устни, когато той съобщаваше за поредния разход, направен за майка му.
— Я чуй — започна той една сутрин пред жена си докато закусваха, — майка скоро има седемдесети рожден ден.
— Да, знаեմ — каза Анна.
— Трябва да измислим някакъв подарък. Нещо сериозно.
— Имаш ли идея?
— Имам. Знаеш ли какво си мислех? Да ѝ купим златен часовник. С диаманти. Ще бъде красив, елегантен, внушителен дар. Винаги за такъв е мечтала.
— Откъде ще го вземем?
— Еми от твоята премия. Не е ли гениално? Убиваме с един удар два заека: хем имаме подарък, който иначе винаги ни скъсва главите от чудене, хем го даваме като общ дар, така че дори спестяваме.
Анна замълча и бавно разбърка чая си.
— Това наистина е страхотно решение! — продължи да се радва Габор. — Майка направо ще умре от кеф. Винаги казва, че мечтае за нещо наистина ценно и трайно.
— Което после да може да се остави на внуците — обясни Габор. — Нещо като семейна реликва.
— На внуците — повтори тихо Анна.
— Разбира се. Ако имаме деца. Представяш ли си колко ще се зарадва? Сигурно ще каже: „Е, това е подарък! Такъв син имам!“
Тогава Анна го погледна.
— Значи от моята премия ще купиш подарък за майка си? — попита тя, а в гласа ѝ се появи онази студена острие, от което Габор веднага се напрегна.
— Е… да. Защо, какъв е проблемът с това?
— Тогава отсега нататък можеш да ядеш и при нея — избухна Анна. — От мене повече специални манджи да не очакваш. Габор се стписа. Той очакваше жена му да оцени неговата изобретателност и може би дори да го похвали. Вместо това получи съвсем друго.
— Анна, ти шегуваш ли се сега?
— Не, Габор. Говоря ти съвсем сериозно.
— Но това щеше да е общ подарък! Майка щеше да знае, че и ти си участвала…
— И щях да участвам. С цялата си премия. А ти с какво щеше да допринесеш?
— Че с какво ли? С идеята! Аз я измислих!
— Да. Измислено е твоята майка да се харчи с моите пари. Истински велико.
— Но нали тя вече е и твое семейство! Семейство сме!
— Семейство — горчиво кимна Анна. — Само че в това семейство моето пари винаги по някакъв начин отиват при майка ти, докато моите собствени желания никому не пука.
— За какви желания говориш? Не живеем в приказка!
— И още как. Живеем в онази много реална действителност, в която аз ти готвя любимите манджи вече двадесет години, а ти искаш да купиш часовник на майка си от моята премия.
— Анна, не се дръж като дете! Един подарък е инвестиция в добри отношения. Ако майка е доволна, и ние имаме спокойствие.
— Знаеш ли какво, Габор? И аз искам спокойствие. Така че повече няма да готвя.
— Как така няма да готвиш?
— Точно така. Ръцете ми се умориха, кръста ме боли, а и ентусиазмът ми изчезна. Ти сам каза: не живеем в приказка.
И Анна наистина спря да готви. Отначало Габор си мислеше, че това е просто обида, мимолетна прищявка и след ден-два всичко ще се върне по старому. Но дните минаваха, а Анна оставаше непреклонна.
— Е поне нещо по-просто няма ли да сготвиш? — молеше я той. — Не мога да ям по бюфети всеки ден и да изкарам на сандвичи.
— А пък аз не мога да стоим по цял ден до печката, знаейки, че парите ми са отишли за майка ти.
— Но часовникът вече е купен!
— Чудесно. Тогава майка ти ще има прекрасен часовник, а за мене ще се освободи камара време.
— Анна, бъди разумна! Та нали обичаш да готвиш. — Обичах. Докато чувствах, че го правя за нас, за двама ни. Но когато моята награда се харчи за подарък на майка ти, желанието ми някак се изпарява.
— Добре — предаде се Габор. — Тогава да измислим нещо друго.
— Няма нужда. Вече е късно.
— Защо да е късно?
— Защото най-накрая разбрах нещо. Ти винаги ще слагаш майка си на първо място. Нейните интереси ще бъдат по-важни от моите. А аз се уморих от това.
— Тя ми е майка! Тя ме е родила, тя ме е отгледала!
— А пък аз каква съм? Чужда ли? Двадесет години съм до теб. Перем ти, готвя ти, утешавам те, когато имаш проблеми. Но когато стане въпрос за пари или важни решения, само това има значение, което иска майка ти.
— Анна, прекаляваш страшно много.
— Нима? Кой реши каква кола да купим? Майка ти. Кой определи в кой квартал да се преместим? Майка ти. Чии пари отидоха за вилата ѝ? Моите. Чии пари отидоха за ремонта на апартамента ѝ? Отново моите. А сега поиска и премията ми за нейния подарък.
— Не съм решил сам! Обсъдих го с теб!
— Не. Съобщи ми какво вече си решил. Има огромна разлика между двете.
Габор замълча. Чувстваше, че в думите на Анна има истина, но му беше невъзможно да приеме, че грижата за майка му е грях.
— Знаеш ли какво — обади се накрая той, — ако не искаш да готвиш, не готви. Ще се оправям някак си.
— Оправяй се.
— Но това е глупост! Ние сме семейство!
— Семейство, в което майката на мъжа е по-важна от съпругата му. Да, познавам този тип.
— Анна, какви ги говориш? Та нали знаеш, че те обичам!
— Знам. А знам и че обичаш майка си повече.
— Това са съвсем различни видове любов!
— Да, различни. Към нея си самопожертвувателен, готов на всичко. Към мене пък е сякаш е съвсем естествено само да взимаш.
— Какво значи само взимам? Работя, нося си заплатата вкъщи!
— Носиш я. После я харчиш за примхите на Ержебет. При това не само твоите, а и моите.
Габор си пое дълбоко въздух.
— Добре. Да кажем, че си права. Какво искаш да направя?
— Нищо не искам. Просто повече няма да готвя.
— Толкова ли?
— Засега толкова.
— А ако… ако отсега нататък не пипам парите ти заради майка ми?
— Ще видим. Но дори и тогава няма да готвя.
— Защо?
— Защото се уморих. Уморих се да слагам храна в чинията на някой, който не ме цени.
— Но аз те ценя!
— Наистина ли? Тогава защо похарчи премията ми, без дори да ме попиташ?
— Мислех, че няма да имаш нищо против…
— Не. Мислеше, че както обикновено ще го преглътна. Само че този път няма да го преглътна.
— И сега какво ще стане?
— Сега ще се научиш да готвиш сам. Или ще помолиш Ержебет, щом тя е толкова на първо място.
— Анна, сам усещаш, че това е смешно.
— Смешното беше, че мълчах двадесет години. Отсега нататък ще говоря.
— Говори, но защо пък трябва да е толкова крайно?
— Защото иначе няма да стигне до теб. Свикнал си всичко да търпя, всичко да прощавам, всичко да разбирам. С това е свършено.
— Но нали можем да се разберем!
— Да се разберем? Сериозно ли го говориш това? Двадесет години се опитвах. Намеквах ти деликатно, че не ми е приятно, когато парите ми отиват при майка ти. Казвах ти, че от време на време е хубаво да харчим за нас или поне за мен. А ти изобщо не чу нищо.
Добре де, чух, само че…
— Само че интересът на Ержебет винаги е бил по-важен. Е, тогава живей сега с това.
— Анна, това не може така!
— Може. И така ще бъде. Гладен ли си? Готви си. Искаш да зарадваш майка си? Харчи си собствените пари за нея.
— А ако ти върна премията?
— Къде ще я върнеш? Бижутерийният магазин няма да си я вземе обратно.
— Тогава… символично. Ще ти я дам от заплатата си.
— Няма нужда. Запази си я. Ще си купиш нещо за Ержебет от нея.
— Анна, моля те, опитай се да мислиш трезво!
— Точно това правя. Само че се събудих прекалено късно.
Накрая Габор се предаде.
— Добре. Не готви. Но поне ми кажи какво да правя.
— Какво има да се обяснява тук? Живей както можеш. Само че без мен в тази роля.
— Какво имаш предвид?
— Съвсем просто. Аз вече не съм ти домашна прислужница. Твоя съпруга съм. Човек, който има право на мнение и право на собствени пари.
— Никога не съм те гледал като слугиня!
— Не? Кой ти переше ризите? Кой ти готвеше любимите ястия? Кой чистеше апартамента? Кой влачеше пазарите?
— Ти, но…
— Аз. А кой решаваше за какво да отидат общите пари? Кой избираше какво да купим? Кой определяше кое е важно и кое не е?
— Аз, но аз винаги ти казвах…
— Ти не си се съгласувал с мен. Ти си ми го съобщавал. Двете неща не са еднакви.
— Анна, какво очакваш от мен?
— Нищо. Само да разбереш най-сетне: аз не съм предмет, който трябва мълчаливо да търпи и да трае. Човек съм. Имам собствени желания. Собствени мечти.
— Аз го знаím това!
— Не, Габор, не го знаеш. Ако знаеше, нямаше да купиш часовника на майка си от моята премия.
— Но това беше разумно решение!
— За кого? За теб и Ержебет със сигурност. За мен обаче е унижение.
— Защо пък да е унижение?
— Половин година работих по онзи проект. Будна бях по цяла нощ, нервничех, притеснявах се. Когато най-накрая си получих наградата, си мислех, че можем да отидем на почивка. А ти я взе и купи подарък за майка си.
— Но стана прекрасен подарък! Майка ми се радва!
— Тя се радва. Аз не се радвам. И това почти не те интересува.
— Интересува ме, само че…
— Само че Ержебет е по-важна.
— Не е по-важна, просто…
— Ами да, Габор. Винаги е била по-важна. И аз се уморих да приемам това отново и отново.
— Анна, тогава какво да правя сега?
— Нищо. Живей си както досега. Само че без моите домашни манджи.
— Но аз пък съм свикнал с тях!
— Ами отвикни.
— А ако се опитам да се променя?
— Ще видим. Но пак няма да готвя за теб.
— Съвсем ли не?
— Съвсем.
— Но това е… това е пълна лудост!
— Лудост е това, че мълчах двадесет години. Казването на истината не е лудост.
— каква истина?
— Че аз не съм ти майка. Не ми е работа да ти гледам всяка прищявка. Аз също имам желания, планове, мечти.
— Никога не съм казвал, че съм против тях!
— Наистина ли? Тогава защо похарчи моята награда?
— Защото си мислех, че нямаш нищо против…
— Не. Мислеше, че както винаги, ще го преглътна и сега. Само че този път не го преглътнах.
— И сега какво?
— Сега ще помислиш кой ти е на първо място в живота: майка ти или жена ти. Защото така повече не може да се живее.
— Анна, не можеш да поставяш нещата толкова крайно!
— Мога. Аз точно така ги поставям. Двадесет години бях на второ място. Повече няма да бъда.
— Но нали майка е стара, няма много останало за нея…
— Аз пък сигурно имам безкрайно време ли? Аз също нямам вечен живот, Габор.
— Но с майка е друго…
— Разбира се, че е друго. До нея си син, който трябва да се грижи за нея. До мен пък си мъж, който взима, без почти нищо да връща.
— Какво значи, че не връщам?
— Какво ми даваш ти, Габор? Извън това, че си тук?
— Анна, какви ги приказваш?
— Реалността. Свикнал си да получаваш. Хубава храна, чисти дрехи, подреден дом, спокойствие. Но когато стане дума за моите нужди, те някак си винаги остават на заден план.
— Важни са те, само че…
— Само че не колкото да отдериш пари за тях. Много по-добре е да се купи часовник за Ержебет.
— Анна, моля те, прости ми! Не исках да те обидя!
— Не си искал, но пак го направи. И то не за първи път.
— Тогава какво да правя?
— Научи се да живееш по друг начин. Без моите специални манджи.
— А ако наистина се променя?
— Ще видим. Но старата Анна вече няма да се върне.
— каква стара Анна?
— Онази, която търпеше всичко и мълчеше. Която винаги поставяше твоите интереси пред нейните собствени. Която се бе убедила, че така трябва да бъде.
— И как ще бъде оттук нататък?
— Оттук нататък по-справедливо. Ако искаш да харчиш за майка си, харчи си собствените пари. Ако искаш да ядеш празнични ястия, сготви си сам.
— Но аз не мога да готвя!
— Тогава ще се научиш. Или помоли Ержебет, щом ти е толкова важна.
— Анна, не говори така!
— Какво да не говоря? Това, което мисля? За първи път след двадесет години най-сетне го изричам.
— И отсега нататък така ли ще живеем?
— Не знам как ще живеем. Но както досега — със сигурност не.
— А ако аз…
— Няма повече „ако“. Взех си решението.
— Но нали сме семейство!
— Семейство, в което единият винаги е по-важен от другия, не е семейство. То е нещо съвсем друго.
— Анна, дай ми още един шанс!
— Шанс? Давах в продължение на двадесет години. Стига ми толкова.
— Но аз те обичам!
— Знам. Само че по твоя си начин. По начин, който е удобен за теб.
— Тогава как трябва?
— Като равноправен партньор. Като човек, чието мнение има значение. Като съпруга, а не като домашен прислужник.
— Аз не те смятам за прислужница!
— Не я наричаш така, но се държиш с мен точно така.
— Анна, тогава какво да направя?
— Мисли. Двадесет години аз мислех вместо двама ни. Сега е ред на теб.
С тези думи тя стана от масата и остави мъжа си сам в кухнята. Габор седеше неподвижно и беше неспособен да схване какво се е случило. Как е възможно заради един часовник всичко да се обърка толкова много? Та нали той искаше само доброто…
И все пак, колкото повече премяташе случилото се в главата си, толкова по-ясно му ставаше: Анна е права. Той наистина беше приел за даденост, че жена му ще издържи всичко, всичко ще разбере и всичко ще прости. А нейното мнение… с него той никога не беше сметнал за нужно да се съобрази сериозно.
Сега обаче му се налагаше да се научи да живее по друг начин. Без специални ястия. Без обичайния домашен уют. И най-вече без твърдата увереност, че каквото и да стане, Анна винаги ще остане до него.
Купеният за Ержебет диамантен часовник се оказа прекалено скъп. Излезе му много повече от четиристотин хиляди форинта.
Може би все пак така беше по-добре. Може би наистина беше дошло време нещо да се промени. Само че Габор засега нямаше представа как да започне. Едно нещо обаче разбираше ясно: домашните манджи на Анна повече няма да го чакат на масата.