Алексей хвърли ключовете върху малката масичка в коридора.
— Или ще отидем на почивка със сестра ми и нейните деца, или ще си събереш нещата и ще напуснеш апартамента ми.
Той посочи към вратата.
— Знаеш къде е.
Стоеше на прага с кръстосани ръце и уверено изражение на лицето, като капитан на потъващ кораб, който все още се преструва, че държи всичко под контрол.
Олга замръзна насред хола, държейки отворените паспорти в ръцете си.
Не можеше да повярва на това, което току-що чу.
— Какво каза?
— Чу ме добре.
От днес нататък решенията ми няма да се обсъждат. Само преди няколко часа Олга беше изпратила съпруга си на работа с усмивка.
Беше скрила внимателно ваучерите за почивката в паспортите и си представяше морето, слънцето и онези редки моменти само за двама им.
Шест месеца бяха спестявали за онзи хотел с изглед към морето. Тя мечтаеше за спокойни сутрини, дълги разходки и вечери под звука на вълните.
Само тя и Алексей.
Без детски викове.
Без:
„Лельо Олга, къде е играчката ми?“
Без:
„Не искам това, направи ми нещо друго!“
— Льоша, говориш сериозно ли? — гласът ѝ трепереше.
— Половин година събираме пари за тази почивка…
— Аня има нужда от почивка, Оля.
След развода е изтощена.
Помисли.
Три деца: на три, пет и седем години. Ти самата каза, че един ден искаш деца. Това ще бъде нещо като тренировка за теб.
Не искам жена, която не може да се справи дори с моите племенници.
Думите му я нараниха повече от самия ултиматум.
Три години брак.
Три години компромиси.
Всеки път, когато сестра му Аня идваше „само за един уикенд“ и оставаше цяла седмица, Олга готвеше, чистеше и се грижеше за децата.
Когато майка му звънеше вечер със своите „съвети“, тя мълчеше.
Заради спокойствието в семейството.
Но този път беше различно.
Това не беше малък проблем. Това беше нейната мечтана почивка.
Почивка, която щеше да се превърне в две седмици безплатно гледане на деца, докато Аня се наслаждава на плажа.
— Значи аз трябва да ги храня, да ги наглеждам, да ги къпя и да тичам след тях през цялата ваканция?
А вие ще си почивате спокойно?
Алексей се изправи.
— Аз съм главата на семейството.
Аз решавам.
Или идваш, или си тръгваш.
Олга го погледна и за първи път видя не мъжа, за когото се беше омъжила, а напълно чужд човек.
— Добре.
Избирам втория вариант.
Отивам при майка ми.
Още днес.
Алексей примигна изненадано.
— Какво?!
— Ще остана там, докато решим какво ще правим с апартамента.
— Оля, преувеличаваш.
След два дни имаме полет!
Всичко е платено.
— Ти заминавай.
Научи децата да плуват и слушай оплакванията на Аня.
Явно това си искал.
Олга взе куфара си и започна да събира нещата си.
Рокли.
Пуловери.
Книгата, която не беше довършила от месеци.
Алексей я гледаше ядосано.
— Ще съжаляваш.
Аня няма да ти прости.
Ще каже, че си изоставила семейството. Олга се усмихна горчиво.
— Труден момент е, когато някой наистина има нужда от помощ.
Не когато някой прехвърля собственото си удобство върху плещите на друг човек.
Аз не съм бавачка.
Такси я откара през нощния град до дома на майка ѝ.
Татяна Ивановна отвори вратата, видя куфарите и не попита нищо.
Просто я прегърна.
— Ще ти направя чай. С любимото ти сладко от боровинки.
По-късно Олга прошепна:
— Мисля, че ще се разведа, мамо.
— Заради почивката?
— Не.
Заради всичко, което беше преди това.
Омръзна ми винаги аз да бъда тази, която отстъпва.
На следващия ден телефонът не спираше да звъни.
Алексей настояваше.
Аня пишеше:
„Децата бяха толкова щастливи, че ще дойдеш с нас…“ Олга изключи телефона си и излезе да помогне на майка си с цветята на балкона.
На обяд някой почука на вратата.
Беше Аня.
С престорена усмивка.
— Можем ли да поговорим?
— Разбира се.
— Наистина ли искаш да разрушиш семейството заради една почивка?
Льоша е съсипан.
Децата са разочаровани.
Олга я погледна спокойно.
— Някой попита ли ме дали искам да прекарам почивката си като бавачка?
Или всички просто решиха вместо мен?
— Но това ще ти бъде полезно…
Нали искаш деца?
— Да.
Но моите деца няма да бъдат упражнение за удобството на други хора. Татяна Ивановна излезе от кухнята.
— Това не е егоизъм.
Това е самоуважение.
Когато Аня си тръгна, затръшвайки вратата, Олга почувства огромно облекчение.
Сякаш тежък товар беше паднал от раменете ѝ.
Тя върна билета си.
И купи друг.
В същия курорт.
Но сама.
Две седмици по-късно се върна променена.
По-спокойна.
По-силна.
По-уверена.
Алексей я чакаше с цветя.
— Сгреших.
Искам да започнем отначало.
Без ултиматуми.
Без чужди деца.
Олга го погледна дълго.
— Добре.
Но този път правилата ще бъдат различни.
Първото правило:
Почивките са само за нас двамата.
Без племенници.
Без жертви.
Без решения, взети вместо мен.
Тя взе цветята.
Болката все още съществуваше. Но за първи път от много време усещаше, че животът ѝ отново принадлежи на самата нея.
Понякога, за да спасиш нещо важно, първо трябва да имаш смелостта да си тръгнеш.