„А у вас има атмосфера! Вече дори съставих списък за пазаруване. Записвай: десет килограма свински врат за мариноване, три вида руска салата…
– Нищо няма да записвам – прекъсна я Естер, усещайки как в нея кипва ледено спокойна ярост. – Габор знае ли за това?
– Габор е златно момче, той винаги се радва на семейните събирания. Добре, скъпа, трябва да бягам на фризьор, имам много работа!
Естер бавно свали телефона. В този момент Габор излезе от гаража, бършейки ръцете си с парцал. На лицето му беше изписана онази виновна усмивка, която се появяваше всеки път, когато не успяваше да каже „не“ на майка си.
– Естер, само не започвай да крещиш. Майка толкова много ме молеше… – Знаел си? – погледна го право в очите тя. – Знаел си и си мълчал? Двадесет души, Габор! Дори септичната ни яма не е направена за толкова хора, да не говорим за нервите ми!
– Но това са роднини – опита се той да я прегърне. – Леля Юлия е истинска семейна легенда. Винаги разказва как ме е къпала в леген, когато съм бил малък…
– Изобщо не ме интересува в какво те е къпала! – дръпна се Естер. – Защо домът ни винаги се превръща в обществена собственост, когато майка ти иска да впечатли роднините?
– Само за два дни е. Ще издържим. Аз ще се грижа за грила.
– А аз ще бъда сервитьорка, готвачка и прислужница, нали? – посочи тя към големите панорамни прозорци. – Построихме тази къща за себе си, не като чакалня на гарата в Печ!
– Преувеличаваш – измърмори Габор. – Майка каза, че всички ще си донесат каквото трябва.
Съботната сутрин не започна с песента на птиците, а със скърцане на спирачки. Три автомобила блокираха изхода на гаража. От тях започнаха да се изсипват хора, сякаш от циркова кола – шумни възрастни с чанти и куфари, деца, които пищяха и тичаха навсякъде.
Мария слезе последна, хванала под ръка едра жена с огромна рокля на цветя. Това беше леля Юлия.
– Естер, посрещни гостите! – извика Мария още от портата. – Къде да сложим месото? Освободи ли място в хладилника?
Естер стоеше на прага със скръстени ръце.
– Добър ден. Месото занесете направо до беседката. И никой да не влиза с обувки – килимът е светъл.
– Ах, каква претенциозност! – разсмя се леля Юлия. – Много хора се събират и на малко място! Къде е тоалетната? След пътя едва издържам!
Само след час къщата беше в пълен хаос.
Децата скачаха по дивана в хола. Някой беше разлял сок върху терасата. В кухнята сестрата на Габор – Андреа – вече командваше всички.
– Андреа, остави този нож! – извика Естер. – Японска стомана е. И не се мие в съдомиялна!
– Ох, Естер, стига си разваляла настроението – отвърна Андреа. – Тук има празник. Габор, донеси сол! Габор тичаше между кухнята, двора и хола, избягвайки погледа на жена си.
– Габор – прошепна Естер, когато успя да го хване в коридора. – Племенникът ти преди малко се опита да натъпче котката в пералнята. Направи нещо!
– Само си играе. Не преувеличавай. По-добре иди при леля Юлия. Обидила се е, че не говориш с нея.
На терасата леля Юлия вече държеше реч.
– Казах на Мария: защо на двама души им е толкова голяма къща? Това не е нормално! Семейството трябва да е заедно. Ние навремето живеехме в малък апартамент и бяхме щастливи!
– Тези времена отдавна минаха – отвърна спокойно Естер. – Днес хората ценят личното си пространство.
Настъпи тишина.
– Граници има между чужди хора – каза Мария студено. – Ние сме семейство. Между другото, Габор каза, че използвате гостната стая като кабинет. Решихме леля Юлия да спи там.
– Какво?! – Естер почувства как ушите ѝ заглъхват. – Габор, дал си кабинета ни?
– Мамо, не сме говорили за преспиването…
– Какво има да говорим? – прекъсна го Мария. – Възрастна жена не може да спи на диван!
– Може да спи в хотел на пет километра оттук – отвърна Естер. – Преди десет минути резервирах стая. Аз ще платя. Леля Юлия театрално се хвана за гърдите.
– Знаех си! Не съм желана тук! Ще отида на гарата и ще седя на някоя пейка…
– Полудя ли? – извика Андреа. – Да изгониш гост от дома си!
– Моят дом, моите правила – отвърна Естер. – Празнувайте колкото искате, но в осем вечерта ще има тишина.
– Чуваш ли я? – обърна се Мария към сина си. – Така ли ти говори? Ти мъж ли си, или изтривалка?
Лицето на Габор почервеня.
– Естер, извини се веднага. Това вече минава всякакви граници.
– Да се извиня, защото защитавам дома си?
– Това е рожден ден, не окупация! – избухна той. – Те са моето семейство! Ако не можеш да ги понасяш, може би ти трябва да отидеш в хотел!
По-късно любимата японска ваза на Естер, подарък от баща ѝ, лежеше разбита на пода.
– Само една ваза е – махна с ръка Мария. – Ще купите друга.
– Тази ваза беше от баща ми – каза Естер тихо.
– Беше инцидент – въздъхна Габор. – Не прави трагедия.
Тогава нещо в нея се пречупи.
Гневът изчезна.
Остана само студена яснота.
– Добре – каза тя спокойно. – Прав си, Габор. Преувеличих.
Мария се усмихна победоносно.
– Ето, че можеш да бъдеш разумна.
– Разбира се – кимна Естер. – И мястото на леля Юлия в кабинета вече е подготвено.
През нощта, когато всички заспаха, Естер безшумно стана.
Взе предварително приготвената си чанта.
Излезе от къщата.
Качи се в колата си.
И си тръгна.
На нощното шкафче остави писмо и ключовете.
На следващата сутрин Габор намери бележката.
„Скъпи Габор, Каза ми, че трябва да се съобразявам с очакванията на твоето семейство.
Затова го направих.
След като според вас тази къща принадлежи на всички, повече няма да ви преча. Ползвайте я със здраве.
Занесох багажа на леля Юлия в хотела, който вчера така презирахте. Платих стаята за три нощи.
От кабинета взех лаптопа си и документите си.
Ключовете оставям на теб. Бъди господарят на дома.
Подавам молба за развод.
След като толкова много обичате да живеете като огромен семеен лагер, сигурна съм, че ще успеете и да ми изплатите моя дял от къщата. Или ще я продадем.
Приятно празнуване.
Естер.“
Габор стоеше неподвижно, стиснал ключовете в ръката си. За първи път от много години изпита истински страх.
А далеч оттам Естер караше към изгрева.
Не знаеше какво я очаква утре.
Но знаеше едно:
Никога повече двайсет души нямаше да нахлуват в уикендите ѝ под претекста, че са „семейство“.