— Две плесници още не са побой. Ти сама ме докара дотук. Не реви. При всички е така, не си принцеса — подигравателно се усмихна съпругът ми.
— Изобщо разбираш ли какво правиш?
Тенджерата не полетя.
Но купата за салата — да.
Стъклена, тежка, пълна с „руска салата“, която бях приготвила след работа, докато пералнята тракаше с чорапите му, а на прозореца изстиваше чайникът.
Купата се удари в стената до хладилника, разби се на парчета, и майонезените картофи бавно започнаха да се стичат по светлия тапет.
Аз стоях до мивката с мокри ръце и гледах как парче стъкло се търкаля по плочките.
— Кирил, побърка ли се?
— Аз ли съм се побъркал? Той стана и рязко свали якето си, сякаш се задушаваше.
— Аз ли съм се побъркал? Сериозно?
Банковата ми карта е блокирана, от работа ме търсят постоянно, вкъщи няма какво да се яде, а ти какво ми даваш?
Това ли?
— Първо, има храна вкъщи.
Второ, картата ти не е блокирана заради мен.
И не ме търсят от работа заради мен.
— О, започна се. Алена, пак ли започваш да ме поучаваш?
— Не те поучавам.
Просто говоря нормално: не крещи.
— Нормално? Ти отдавна не говориш с мен нормално.
— А ти кога последно говори с мен като с човек?
Той се изсмя подигравателно.
— Като с човек?
Ти изобщо държиш ли се като човек?
Къде ми сложи половината заплата?
— Платих сметките.
И между другото — и закъснелия ти интернет аз платих.
— Не лъжи.
— Не лъжа.
— Не лъжи в моята къща!
В този момент просто въздъхнах уморено.
Не се страхувах. Не се обидих.
Просто бях уморена.
Защото това „моята къща“ го слушах от три години. А всъщност къщата беше на майка му по документи.
Ремонтът го направихме заедно.
Диванът го купих с моя бонус.
Повечето мебели бяха от мен.
— Това не е твоята къща, Кирил.
Стига вече.
Не ти ли омръзна?
Той се приближи.
Миришеше на мокра улица, евтино кафе и цигари.
Гневът има миризма.
Метална.
— Кажи го пак.
— Това не е твоята къща.
Удари ме.
С отворена длан. Не много силно, но главата ми се завъртя настрани.
— Какво направи?
— Какво каза ти?
— Ти ме удари.
— Не прави сцени.
— Аз ли?
Втори удар.
После ме блъсна в рамото и коляното ми се удари в масата.
— Кирил, отстъпи.
— Или какво?
— Казах ти да отстъпиш.
— Или какво?
Ще се обадиш на мама ли?
Само си голяма на думи.
Посегнах към телефона.
Той ме хвана за китката.
— Не го пипай.
— Пусни ме.
— Казах да не го пипаш!
Дръпна ме към радиатора.
Болеше.
После още един удар.
После още един.
Сгънах се.
И изведнъж спря.
Стоеше над мен задъхан.
— Събери си нещата. След час да те няма.
— Нямам къде да отида.
— Това не е мой проблем.
Излезе.
В къщата стана тихо.
Оказа се, че човек се чупи почти без звук.
После телефонът звънна — свекърва ми.
— Първо си помислих, че съм пияна.
— Синът ми каза, че пак правиш сцени.
— Синът ти ме удари.
Мълчание.
После:
— Сигурна ли си, че не си го провокирала?
Това беше моментът.
— Елате тук.
И тя дойде. След четиридесет минути.
Видя кухнята.
Видя мен.
И каза само:
— Той ли беше?
— Да.
И всичко се промени.
Не стана мило.
Само решително.
— Ще сменим ключалките. Сега.
После ще отидем на лекар.
И така и стана.
По-късно дойдоха документи, адвокат, правни стъпки. Кирил остана в чужд апартамент.
— След месец се връщам — каза.
Но не се върна.
И за първи път от години не се страхувах от вечерта. Имаше само тишина.
И тя беше достатъчна.