— Аха, ето че се появи.
Мръдни се, не стой като стълб — хората имат работа за вършене.
Надежда не помръдна. На площадката на третия етаж вече бяха подредени два големи кашона, диван, увит във фолио, и детско бюро, покрито със следи от стикери.
Всичко се ръководеше от Елвира Игнатиевна — свекърва ѝ. Тя стоеше до асансьора, облечена с дантелена блуза и големи кехлибарени обеци, сякаш беше дошла на празненство, а не в чужд жилищен блок.
Надежда излезе от апартамента и затвори вратата зад себе си. След това седна пред нея, с гръб, опрян в нея.
— Хайде, момчета, качвайте всичко горе!
— До последната врата на етажа!
— Бюрото в стаята в края, до прозореца.
— Там Тема ще си пише домашните.
Един от хамалите, по-възрастен мъж със синя тениска, остави един кашон и избърса челото си.
— Госпожо, да отваряме ли?
— Ключът не става.
— Ще стане, ще стане! — веднага се намеси свекървата. — Синът ми живее тук.
— А тя само се навърта около него.
Телефонът в джоба на Надежда завибрира.
Аркадий.
— Надя, слушай… мама ми се обади. Казва, че трябва да приемем Регина с децата.
— Само временно.
— Ще дойда по-късно и ще поговорим, става ли?
— Тук вече е пълен хаос…
От телефона се чуваше течаща вода и смях. Съпругът ѝ беше онлайн, харесваше снимки на уловени риби, докато пред вратата му разтоварваха чужд диван.
Надежда прекъсна разговора.
Облегна се на вратата и наблюдаваше как непознати хора качват на нейния етаж живот, който не им принадлежеше.
Апартаментът не беше „техен“.
Беше на Надежда.
Тристаен апартамент в девететажна тухлена кооперация, наследен от леля Клава години преди да срещне Аркадий.
Наследството беше ясно оформено.
Само едно име в документите.
Нейното.
За такъв апартамент в Раменское искаха над единадесет милиона рубли. Аркадий се беше нанесъл след сватбата само с един куфар и временна регистрация.
— Защо стоиш така? — попита Елвира Игнатиевна, задъхана по стълбите.
— На Регина ѝ е тясно във Воскресенск, а ти разполагаш с празни палати.
— Жена на петдесет години живее сама сред документи.
— Нито дете, нито внуче.
— Направи малко място за децата.
Надежда пъхна ръце в джобовете си.
— Палати… — повтори тя.
Телефонът на свекървата звънна.
Регина.
— Мамо, къде си?
— Идвам! В автобуса съм!
— Като пристигна, вземам голямата стая, тази с балкона.
— Надежда може да вземе каквото остане.
На площадката настъпи тишина.
— Чу ли?
Свекървата доволно затвори телефона.
— Тя сама си реши.
— Голямата стая е за Регина.
— Вие ще се оправите в малката.
После извади ключ от чантата си.
— Имаме и ние ключ!
— Аркадий ни го направи преди шест месеца!
Пъхна ключа в ключалката.
Не се завъртя.
Опита отново.
И още веднъж.
Нищо.
— Какво си направила на вратата?!
— Смених ключалката преди три седмици, — спокойно отвърна Надежда.
— След един определен „семеен разговор“.
— Вашето копие е просто безполезно парче метал.
Свекървата вдигна телефона си.
— Ето, самият той го е написал в групата!
Прочете тържествуващо:
„Мамо, вкарайте ги спокойно вътре.“
„Надежда ще направи скандал и после ще отстъпи.“
„Вечерта ще уредим всичко.“
Надежда погледна собствения си телефон.
Направи екранна снимка.
Мълчаливо. Регина изтича по стълбите.
— Надя, какво правиш? — попита тя, приближавайки се.
— Дори малката стая ти е достатъчна.
Надежда не отговори.
Отвори вратата на апартамента, влезе и след няколко секунди се върна с тънка папка.
Постави я на перваза до асансьора.
— Извлечение от Имотния регистър.
— Вписано пет години преди брака.
— Единствен собственик.
— Аз.
— Регистрацията на Аркадий е временна.
Регина отстъпи назад.
Надежда набра номер.
— Добър вечер, господин Сергей Анатолиевич.
— Пред вратата на жилището ми има непознати лица с мебели и багаж.
— Не съм им давала разрешение за достъп.
— В двора има камион за преместване.
— Аз съм собственикът на апартамента.
— Просто ви уведомявам. Свекървата седна върху един от кашоните.
И започна да плаче.
— Надеждушка… как можеш да се държиш така с майка си?
— Болна съм…
— Исках само доброто…
— Аз съм майка…
— Майките правят всичко за децата си…
Надежда не се приближи.
— И аз имам сърце, — каза тя.
— Именно затова ще си вземете всичките вещи обратно.
Хамалинът се прокашля.
— Е, момчета, сваляме всичко обратно долу.
И всичко, което беше качено, беше свалено обратно.
Още същия ден.
Регина крещеше на двора:
— Платих капаро!
— Тридесет хиляди рубли!
— Вече намерих наематели!
Камионът потегли.
А животът, който беше разпределен без съгласието на собственичката, се разпадна още преди изобщо да започне.