В просторния ми тристаен апартамент, който бях изплатила с всяка своя изтощителна работна заплата, сега се беше настанил чужд, задушаващо сладникав аромат на парфюм. Беше сякаш някой насила се опитваше да изтрие познатото усещане за дом.
Бях прекарала три дни при майка ми, в градината: садяхме разсад, събирахме листа, ремонтирахме старата оранжерия.
Във влака на връщане още подреждах мислено отчетите си, но в мен постоянно туптеше една мисъл: нещо у дома не е наред.
Тежката ми пътна чанта режеше рамото ми, когато влязох в апартамента. Не бях свалила дори палтото, когато от хола се чу силен, победоносен смях.
Замръзнах.
За миг не помръднах.
После влязох в стаята.
Това, което видях, беше толкова абсурдно, че първо си помислих, че съм в грешен дом. На светлия ми, любим диван седеше непознат едър мъж със скръстени крака, сякаш винаги е бил там. Не беше събул обувките си. Същото пренебрежително нахалство се разливаше по паркета и килима.
В скута му имаше отворен куфар, в който бяха подредени на дебели пачки банкноти. Парите излъчваха студена, делова тежест.
В креслото седеше Инна — зълва ми, вечната „жертва“, която винаги се опитваше да поправя собствените си грешки с чужди средства. Сега се усмихваше така, сякаш вече беше спечелила.
А до библиотеката стоеше съпругът ми, Иля. Пръстите му лениво се плъзгаха по гърбовете на книгите, сякаш отлагаше момента, в който трябваше да произнесе решението си. Когато ме видя, се изправи. Без бързане. Без радост. По-скоро… като човек, който е чакал този момент.
— О, ето я бившата собственичка — каза Инна иронично, без да става. Отхапа ябълка. — Не стой на вратата. Скоро и без това си тръгваш.
Бавно оставих чантата на пода. Звукът отекна тежко. Погледът ми мина през тях. Нямаше паника. Нямаше бързане. Само ледена яснота.
— Какво става тук, Иля? Кой е този човек и защо сте в хола ми, сякаш сте на пазар? — попитах спокойно, твърде спокойно. Съпругът ми въздъхна, сякаш проблемът бях аз.
— Лена, не започвай с драмите — каза студено. — Ситуацията се промени. Инна има сериозни дългове. Салонът ѝ фалира, кредиторите вече са след нас.
Пауза.
— Затова взех отговорно решение. Семейството трябва да е единно. Апартаментът е продаден. Това е Виктор — новият собственик. Парите са преведени. Край на въпроса.
Мъжът на дивана само кимна и продължи да брои пачките.
За миг не отговорих.
Само ги гледах.
И после казах много бавно:
— Ти продаде… моя апартамент?
Инна се засмя и стана.
— Твой апартамент? — присмя се. — Не се шегувай. Ти само плащаше. Иля уреди всичко. И да — ти си подписала пълномощно.
Повдигнах бавно вежда.
— Какво пълномощно?
Инна се приближи. Гласът ѝ беше сладък и отровен.
— Миналата седмица. Мислеше, че е за колата. Не си прочела документите, нали? При нотариуса си подписала всичко. Иля получи пълна власт.
За момент настъпи тишина. И тогава разбрах.
Не с емоция. А студено. Като лед, който се разлива.
Иля не ме гледаше в очите.
Това беше най-лошото.
Инна се усмихваше. А съпругът ми… сякаш вече беше излязъл от този брак.
— Ти винаги преувеличаваш, Лена — каза накрая. — Това беше най-доброто решение. Семейно решение.
Думата „семейно“ отекна в мен.
И тогава за първи път не ме заболя.
Просто видях всичко ясно.
— Къде е записът? — попитах спокойно.
Инна се намръщи.
— Какъв запис?
Бавно включих екрана.
И от колоните се чу гласът ѝ:
— Тя никога не чете документите, Иля. Перфектно е.
Лицето на Инна побеля.
— Това е монтаж!
Поклатих глава.
— Не. Това е запис.
Тишина.
И тогава в стаята се промени всичко.
Вратата се отвори.
Тежки стъпки в коридора.
Влезе мъж с куфар.
Показа значка.
— Майор Смирнов — каза студено. — Икономическа полиция.
За секунда всичко се срина.
Иля отстъпи назад.
Инна се опита да извика, но не успя. Аз ги погледнах спокойно.
— Сега вече е официално — казах тихо.
Щракването на белезниците отекна като край.
И когато вратата се затвори, в апартамента остана само тишина.
И истината.