— Отсега нататък ли ще живеете тук? Синът ми, честно казано, имаше късмет — каза свекървата почти веднага след сватбата.
— Ние, разбира се, не страдаме от липса на средства. Виктор има просторен тристаен апартамент. Преди е живял там с бившата си съпруга.
Но честно казано, като домакиня тя не струваше нищо.
— Събра си нещата и си тръгна без обяснение. За три години дори ремонт не успяха да направят. Представяш ли си? Колко пъти съм намеквала, говорила съм, а тя все отлагаше. Беше мързелива.
— Бяхме там веднъж с Виктор — отговори спокойно Линда. — Да, има нужда от сериозен ремонт, но апартаментът е чист. Вероятно са живели възрастни хора — всичко е просто остаряло.
— Но тя готвеше прекрасно, да си оближеш пръстите. Ти можеш ли да готвиш?
— Мисля, че мога. Нали вече сте опитали. Не ви ли хареса?
— Не, не, всичко беше прекрасно.
— Тогава нека да не говорим повече за бившата съпруга на Виктор. Имам чувството, че постоянно ме сравнявате с нея.
— О, извинявай. Разбира се, ти си по-добра. Семейните събирания започнаха още през ноември — с рождения ден на Виктор.
— Линда, поканих всички. Ще са само роднини, но сме много. Така е прието при нас.
— Добре. Ще се подготвим.
— Аз изобщо не умея да готвя.
— Тогава ще направя всичко аз. От теб ми трябват само покупките.
— Да отидем заедно до магазина?
— Хайде.
Празникът мина чудесно. Богата трапеза, доволни гости, топла атмосфера.
— Линда, ти си за възхищение — похвали я свекървата. — Всичко е толкова красиво и вкусно. А домът ти е като приказка. За Нова година ще дойдем цялото семейство при вас. Нямаш нищо против, нали?
— Ние сме домакините сега. Има достатъчно място.
— Ние обичаме да се събираме, да се веселим и да ядем вкусно. А ти готвиш като в ресторант!
— Всичко това беше за рождения ден на любимия ми съпруг.
— Линда, помниш ли? Поканихме гости.
— Поканихме?
— Майка ми го каза тогава, а ти не възрази. От днес така ще бъде винаги.
— Как така „винаги“?
— Всички празници са при нас. Къщата е голяма, има място. Гостите ще остават и да преспиват.
— Значи цялото семейство ще живее тук?
— Разбира се.
— Тогава ще помагат в готвенето.
— Не. Те са гости. Ти ще готвиш.
— Добре. Тогава ти иди за покупки.
— Ние сме домакини. Те нищо не носят. Така е прието.
— Кой го е приел?
— Всички.
— Не ми каза, че всичко е толкова скъпо! — избухна Виктор. — Оставих напитките на касата.
— Имаше заплата и бонус.
— Преместих ги за колата.
— Тогава вземи от спестяванията.
— При нас не е прието така!
— Тогава да решим какво е прието при нас. Всички разходи за твоите роднини са твоя отговорност.
— Нямам пари — излъга Линда. — Попитай роднините си или вземи от спестяванията за колата.
Виктор беше принуден да използва спестяванията си. Празникът мина добре, но умората остана.
На Коледа всичко се повтори.
— Това са твои роднини, значи ти отговаряш — казваше спокойно Линда.
— Защо аз да плащам?
— Защото е справедливо.
— Не мислех, че е толкова скъпо — призна Виктор.
— Сега вече знаеш.
— Изтощен съм.
— Свиквай.
Роднините, свикнали да живеят на чужд гръб, се обидиха. Но никой вече не искаше да приема гости.
Линда и Виктор най-накрая започнаха да живеят по-спокойно. Дори свекървата стана по-мълчалива.
И семейството късно разбра, че „така е прието“ работи само докато някой друг плаща сметката.