— Напълно си изгубил ума?! — изкрещя Денис, като хвърли върху мушамата току-що разпечатано извлечение от Росреестър. Листът се плъзна по масата и събори солницата, която издрънча и падна настрани.
— Бях в банката, исках да взема ипотечен кредит с обезпечение на този тристаен апартамент, а там собственик се оказва… баща ти! Какво правиш зад гърба ми, въртиш чужди пари без мен?!
Изчаках, докато цвекловата супа в тенджерата спре да къкри, изключих котлона и преместих тежката тенджера върху студената поставка.
Кухнята се изпълни с гъст аромат на чесън, месо и добре сварено цвекло. — А на кого да бъде? Парите за апартамента ги даде баща ми. Значи апартаментът е на негово име. Какъв е проблемът?
Денис започна да диша тежко през носа, ноздрите му се разшириха.
— Ние сме семейство! Аз се скъсах от работа за този ремонт! Тапети лепих, первази монтирах! А ти ме изхвърляш като натрапник, въпреки че съм ти съпруг!
От тази наглост чак потръпнах. Избърсах ръцете си в кухненската кърпа и се подпрях на плота.
— Той лепил тапети… Дойде тук преди пет години с една спортна чанта. Оттогава само яде като за трима, харчи заплатата си за някакви курсове по „личностно развитие“ и лежи като цар на дивана.
Аз плащам сметките. Аз нося храна. А миналата година ми доведе и сестра си, Снежана. Дотича разплакана — бизнесът ѝ „изгарял“. Искала да отвори салон за маникюр, но нямала пари за наем.
Тогава Денис удари по масата и каза: „Семейството е най-важно, ще помогнем“. Мълчах. Баща ми извади от спестяванията си половин милион. Денис ги взе без колебание и отиде да „спасява“ сестра си.
— Значи така — присви очи Денис. — Щом започна да криеш неща, аз си тръгвам.
— Вратата е отворена. Той се изсмя криво и посегна към ключовете от SUV-а.
— И мислиш, че ще ме оставиш без кола? Колата е моя — аз я карам, аз я зареждам.
Застанах пред него.
— Остави ключовете.
— И какво ще ми направиш? — погледна ме отвисоко.
— Иначе още на първия участък ще вървиш пеша. Колата е на баща ми. Тази сутрин той е извадил документите от жабката и е уведомил застрахователя, че не си в полицата. Ако я караш — това е кражба.
Денис застина. Ръката му с ключовете бавно падна. В този момент разбра, че излиза на улицата без нищо.
— Ти… ти всичко си го планирала.
— А докато още си тук — извадих телефона от джоба на халата — обади се на Снежана. Срокът за връщане на дълга изтече вчера. Половин милион трябва да се върнат.
Денис трепна.
— Какъв дълг? Ние сме семейство! Това беше помощ, нищо не сме подписвали! Усмихнах му се право в очите.
— Вие може и да не сте подписвали. Но баща ми има от Снежана писмено разписка с паспортни данни и срок за връщане. Ако до петък не плати — делото отива в съда. Салонът ще бъде продаден до последния стол.
В кухнята се възцари тишина, толкова гъста, че се чуваше само шумът от улицата. Денис нервно започна да дърпа ципа на якето си. Цялата му самоувереност се разпадна.
— Нинул… — гласът му стана мек, молещ. — Хайде стига, за какво се караме? За някакви документи? Всичко е на баща ти…
Направи крачка към мен, опита да ме прегърне. Отдръпнах се с отвращение. — Нямаш никакво достойнство, Денис. Живя на чужд гръб и мислеше, че и мен ще използваш? Грешен човек си избрал.
Извадих изпод мивката голям черен чувал за боклук и го хвърлих в краката му.
— Събирай си багажа. Побира се в този чувал. Имаш десет минути, после викам полиция.
— Нина, аз нямам къде да отида!
— Отиди при Снежана. Ще спиш на пода, докато съдия-изпълнителите не изнесат мебелите ѝ.
Той започна да се опакова. Бързо, нервно, в мълчание. След няколко минути си тръгна. Вратата се затвори след него.
Завъртях ключа два пъти. Тишината се разля в апартамента като топло одеяло. Седнах, налях си супа и поех дъх.
А утре… утре наистина всичко ще продължи.