— „Ако вече купувате вила, значи е време да се изнесете от апартамента“ — свекървата посегна към дома на снаха си. Всичко започна с едно съботно сутрешно обаждане.
— Скъпа Естер — гласът на Мария прозвуча развълнувано от другата страна на линията, едва криеше вълнението си. — Мислех си… Вие все пак ще купувате парцел с вила, нали? А аз какво да правя сама в апартамента си? Ще се преместя при вас, а моя апартамент ще дам под наем.
С наема ще допринеса за вилата ви. Естер стегна телефона по-силно и погледна към Габор. Той седеше в кухнята с чаша кафе, ровеше в телефона си, сякаш нищо странно не се случва.
— Мария, трябва да обсъдим това… — опита се внимателно Естер, но свекървата вече беше в действие.
— Ах, за какво да се тревожим? Семейството е за подкрепа. Готова съм да понеса неудобства заради вас. Какво искате, да наема друго място, само за да ви дам парите? След края на разговора, Естер безшумно остави вече изстиналия си чай на масата и дълго погледна съпруга си.
— Тя иска да се премести при нас — каза спокойно и обективно.
Габор най-сетне повдигна поглед.
— Мамо? Не драматизирай. Само временно ще е. Докато съберем парите за вилата. Наемът от апартамента й би помогнал значително. Иначе може да се окаже, че и до следващото лято няма да имаме достатъчно.
— Габор, този апартамент е мой.
— Нашият — поправи го автоматично. — Ние сме женени.
— На мое име е, още преди сватбата — отговори Естер тихо, но решително. — И не мисля, че е добра идея.
— Естер, моля те. Тя е майка ми. Иска да помогне. Една година, година и половина, най-много две — и ще имаме нашия парцел. Все пак ти също го искаше.
Искаше. Кой не би искал да избяга през лятото от града? Да се грижи за цветни лехи, да готви на открито, да пие чай под беседка. Но не помисли, че всичко това трябва да се подготвя под един покрив със свекървата си.
Две седмици по-късно Мария вече разопакова у тях: четири огромни куфара, три кашона и почти до тавана фикус.
— Временно е — повтаряше тя, докато пъхаше пореден кашон в килера. — Няма да ви тежа, Естер. Почти няма да ме забелязвате.
Първите седмици наистина бяха мирни. Мария се стараеше да е полезна: готвеше, чистеше и дори отделяше от пенсията си за общата цел. Естер след работа намираше кухнята блестяща, в хладилника — прясно приготвен кебап или топла супа.
— Виждаш ли, как се развиват нещата? — прегърна я Габор доволно. — Мамо помага, ние спестяваме. Скоро ще имаме перфектното място.
Постепенно обаче дребните детайли станаха дразнещи: Мария преструктурира кухненските шкафове, защото „така е по-практично“, премахна снимките на Естер от холните рафтове и ги замени с порцеланови фигурки „които се прашат по-малко“. После дойдоха нежеланите съвети…
— Естер, сигурна ли си, че ще облечеш тази рокля? Трябва да подчертаеш фигурата си. По моето време…
— Габор, можеш ли да поговориш с жена си? Не борави разумно с парите. Вчера купи пиле за триста форинта, а можеше за двеста…
— Отивате на кино? Но вие спестявате! Останете вкъщи, ще направя чай.
Естер мълчаливо търпеше. Не реагираше, когато Мария критикуваше готвенето й, нито когато се оплакваше на Габор, че закъснява от работа.
Не се защитаваше дори когато чуваше, че трябва да показва повече нежност, иначе съпругът й ще се умори от брака.
— Временно положение — повтаряше си. — Може да се издържи. Не трае вечно.
Шест месеца обикаляха за подходящо място за вила, сравняваха обяви, оглеждаха парцели, договаряха цени. Мария пестеше наема от своя апартамент, Габор събираше от бонусите, а Естер отказваше почти всякакви излишни разходи.
В края на годината намериха подходящ имот на около 30 км от града: скромна къща върху 600 кв.м с малка сауна и няколко плодни дръвчета. След дълги преговори, цената бе договорена на 2,8 млн форинта.
— Купуваме го — каза решително Мария. — Ще дам 1,2 млн. Вие имате ли 1,6 млн? Тогава няма за какво да говорим.
— Мамо, да го напишем на трите ни имена — предложи Габор.
— Разбира се — кимна Мария. — Разбира се, синко.
През януари подписаха документите. Снегът покриваше земята, и когато излязоха да видят имота си, Мария обикаляше парцела в кожено палто, поглеждаше през прозорците и се усмихваше одобрително.
— Добър избор — каза накрая. — Лятото ще е прекрасно. Вече виждам цветните лехи и градината. По път за вкъщи спряха в кафене да отпразнуват. Мария поръча шампанско и сама го наля на всички.
— За нашата малка вила — вдигна тост тя. — И за ново начало.
Естер усети топлина в лицето си — не от алкохола, а от облекчение. Край. Наистина край. Най-много няколко месеца, докато Мария освободи наема в апартамента си и всичко се върне на мястото си.
Мария остави чашата, внимателно избърса устните си и спокойно каза:
— Сега, когато имате вила, е време да се изнесете от апартамента.
Естер замръзна, чашата спря по средата на устата й.
— Какво?
— Казах ви, изнесете се — повтори Мария с приятна усмивка. — Млади сте, ще ви е полезна самостоятелността. Отидете във вилата, обособете си пространството или наемете малък апартамент. Аз ще остана в сегашния.
Естер избухна.
— Не напускам собствения си дом — заяви решително. — Това е мое. Ако не й харесва да живее с нас, може да се върне в собствения си апартамент. Той си е там, не е изчезнал.
— Апартаментът е отдаден под наем! — избухна Мария. — Договорът е за година. Освен това вече съм свикнала с вас. Удобно е, близо до центъра… Старица съм, не мога да се напрягам — добави тя с обидено.
Естер стегна погледа си.
— Може да остане, ако иска. Но това не прави апартамента нейна собственост.
Тя грабна чантата си и излезе без дума. На улицата пое дълбоко въздух, опитвайки се да охлади гнева си. Малко по-късно Габор я последва.
— Естер, моля те, спри…
— На какво да чакам още? — обърна се тя остро. — Не чуваш ли? Твоята майка директно каза, че претендира за апартамента ми.
— Не е така, просто се изрази неудачно. Може да си го разбрала погрешно…
— Спокойно? — гласът й се разтрепери от задържана ярост. — Габор, според теб това случайно ли е? Живее при нас от година. Строи цялото това положение. Сега вече иска адвокат над главата ми!
— Преувеличаваш. Мама винаги е била… странна, но не зла. Ще намерим решение.
— Какво решение? — очите на Естер се напълниха със сълзи. — Върви в апартамента и започва да диктува. Казва ми какво да правя в собствения си дом, сякаш има право.
Три дни едва говориха. Мария се държеше сякаш нищо не е станало: сутрин готвеше омлет, следобед гледаше сериали и разказваше на съседката за „нашия парцел“. Естер оставаше късно на работа, за да избегне срещата. Габор се опитваше да уравновеси напрежението, но всяка дума раждаше ново недоволство.
Една вечер Естер се прибра и заварила непознат мъж на масата, с документи пред него.
— Естер, идваш точно навреме — усмихна се Мария. — Това е Ласло, стар познат, адвокат. Ще ни помогне да уредим нещата.
— Какви неща? — гласът на Естер бе рязък.
— Мислех си… — Мария се наклони към мъжа и продължи доверително. — Ако живеем под един покрив, би било добре да е официално. Ласло казва, че има решения: подарък за собственост или постоянен адрес. Много правни възможности.
Естер бавно остави чантата. Вътрешно сякаш се скъса последната нишка.
— Габор — каза тихо, всяка дума тежеше като камък. — Трябва да избереш. Или майка ти утре се изнася от апартамента ми, или подавам молба за развод.
— Естер, това е лудост! — скочи Габор.
— Не. За първи път мисля ясно. Апартаментът е изключително на мое име. Вилата е наша обща. Ако се разведем, имотът остава при мен, а от парцела ми се полага една трета — дори повече, ако докажа, че съм допринесла повече. Ти решаваш: да наемеш ли с майка си, или да я върнеш при себе си.
— Естер, не можеш сериозно да мислиш така… — опита Мария, но Естер вдигна ръка.
— Не говоря с вас. Габор, чакам твоя отговор.
Мария се премести в своя апартамент за два дни, като почти не говореше. Габор помогна за багажа и я изпрати на такси. Не обърна дори един поглед назад.
Когато се върнаха, Естер стоеше на прозореца. Габор застана зад нея и я прегърна.
— Съжалявам — прошепна. — Не така го представях.
— Знам — отвърна Естер.
— Мама прекали.
— Знам.
— Но боли. Тя е майка ми.
Естер се обърна и положи челото си на гърдите му.
— И за мен не е лесно. Но няма друг избор.
Вилата остана обща собственост. Мария почти не я посещаваше; с Габор говореха един път месечно по телефона. През лятото те се наслаждаваха на дома си: оформяха цветни лехи, укрепваха оградата, строяха беседка. Един следобед Габор каза:
— Разбрах нещо. Мама наистина искаше да помогне. Но така, че ние завинаги да останем длъжници.
— Да — отвърна Естер. — Някои хора с помощта не искат да улеснят, а да обвържат. За да имат винаги повод.
— Сърдиш ли се?
Естер разтърси глава.
— Не. Просто очертах границата. Това, което е мое, ще го защитя. Не е въпрос на гняв, а на самоуважение.
Габор кимна и се върна на работа. Вечерта те седяха под беседката, гледаха залеза, и за първи път от дълго време Естер почувства спокойствието: това място наистина беше тяхно. Само тяхно — никой друг няма право на него.