— Мамо, защо ти трябва тристайният апартамент? — избухна Река нетърпеливо. — От собствената си стая едва ли излизаш, най-много до кухнята. Другите две са постоянно заключени, прахът в тях е с пръст дебел!
— Ако толкова те дразни, бъди добра и помогни да се оправи — усмихна се леко Илона.
— Разбира се, че аз ще тичам с мокра кърпа! — изсъска Река.
— Ако нямаш никакво намерение да помагаш, защо броиш праха? — сви рамене жената. — Ако е там, е там. Докато имам сили, ще го оправя. Ако не — никому не вреди.
— Но мамо, това е нездравословно! — настоя дъщеря ѝ.
— Тогава почисти — отговори сухо Илона.
Старшата жена се правеше, че не разбира накъде води Река. А всъщност много добре знаеше. Дъщеря ѝ не се интересуваше от здравето ѝ. Апартаментът в центъра с три стаи беше истински съкровище.
— Не се прави на наивна, мамо — махна Река. — Точно знаеш за какво говоря.
— Знам, разбира се — кимна Илона. — Не съм толкова глупава, колкото твоя съпруг мисли.
— Какво общо има Габор с това? — изригна Река.
— Идеята за тази визита беше негова. Скъпият ти съпруг през целия си живот е имал само едностаен апартамент, и то наследен.
— Израснал е в голямо семейство — защити Река мъжа си. — Нямаше богатство зад гърба си.
— Липсата му не е на богатство, а на ум — отвърна Илона. — Говоря с тъщата ти, знам положението. Най-големият брат живее в провинцията в хубава къща, има бизнес. Двете по-малки сестри имат собствени автосервизи, работят здраво и печелят добре. Едната дъщеря стана дизайнер, другата ръководи кредитен отдел в банка. А Габор? Не намира мястото си никъде.
— Остави го! — изкрещя Река. — Мисли за мен и за внуците си!
— За внуците съм се погрижила: ако умра, апартаментът ще е за тях — отвърна Илона хладно. — А ти? Когато ме изхвърлиха от работа, къде беше ти? Когато месеци наред едва имах какво да ям?
Когато никой не искаше да ме наеме — знаеш защо. Почти умрях от отчаяние, докато не намерих работа като нощна пазачка. Тогава колко се грижеше за мен? Когато търсех помощ, винаги идваше със собствените си грижи.
— Е, това беше отдавна — помръщи Река, лицето ѝ почервеня.
— Няма значение кога се случи! Случи се и това е важно — удари Илона по масата. — И повече не искам да чувам за смяна на апартаменти! Това е моят дом. Работила съм за него. Тук искам да живея, и оттук ще си отида завинаги, когато дойде време.
— Защо се държиш толкова за този апартамент? — вдигна глас Река. — Идвай при нас в едностайния, живей там колкото искаш. Нас сме четирима, мама! Момчетата растат, всичко става тясно.
Илона се умори от безсмислената свада. Бавно свали кухненската кърпа и с внезапно движение удари дъщеря си по силно гримираното лице, за да сложи край на спора. След това няколко крачки я преследва из апартамента, докато Река ядосано събираше нещата си. Отвори вратата широко и почти я избута в коридора.
— Жалвай се на съпруга си кой къде е неудобен! — извика след нея Илона остро. — Безсрамен!
Прозорецът на съседната врата се разтвори и любопитното лице на Емесе се показа.
— На кого изпращаш такова прощаване с толкова страст? — попита тя с усмивка.
— На скъпото си дете — отвърна Илона с горчива усмивка. — С мъжа си измислиха, че трябва да се преместя при тях в едностайния. На тях четирима им е неудобно, а аз да се свивам.
Емесе се усмихна, но погледът ѝ остана състрадателен.
— Виждам, че те е разтърсил.
— Прости, развълнувах се — въздъхна Илона, опитвайки се да се успокои. — Изглежда не съм отгледала добре децата си. Може би всичко е моя вина.
— Само Река ли имаш? — разпитваше съседката.
— Бяхме две — кимна Илона. — Но вече мога да кажа, сякаш нямам дъщеря.
— Другата… почина? Извини за въпроса.
— Не, жива е — поклати глава Илона. — Но е в затвора. Около двадесет години. За кражба, после там имаше проблеми. Труден характер.
— Можеш да ѝ пишеш — предложи Емесе. — Може като сестра да оправи Река. Да помогне поне на майка ѝ.
Илона се засмя горчиво.
— Тя вече помогна достатъчно. Когато я осъдиха, веднага ме уволниха. Бях снабдител. На документите ми сложиха бележка и никъде не ме взеха. Накрая намерих работа като нощна пазачка, с голямо усилие.
— Мамо, вече не е време родителят да се грижи за детето — каза Емесе замислено. — Трябва да се пише някъде. Все още не си пенсионер, но не можеш да живееш само от наблюдение.
Пенсията ти също ще е малка. Има много държавни програми за възрастни, нуждаещи се. Дават работа или помощ. Само защото синът ти е в затвора, пак имаш права.
Илона махна с ръка.
— Какво ще постигна с това? Ако собствената ми дъщеря ме изостави в дупка, какво да очаквам от държавата? Има достатъчно хора като мен.
Емесе обаче бе упорита.
— Ще пиша аз. Това не е наред.
— Пиши, където сметнеш за добре — отвърна Илона уморено и се оттегли в апартамента си.
Няколко седмици по-късно, звънецът прозвъня. Пред вратата се появи млада жена.
— Госпожо Илона? — попита любезно.
— Аз съм.
— Пристигна пощенски превод. Дванадесет хиляди триста форинта — каза и вече броеше банкнотите.
Илона прие парите, учудена.
— От кого е?
Доставчикът се обърка, поглеждайки бележката.
— Изпращач: пощенска кутия. Други данни няма.
И тръгна по стълбите надолу бързо.
Илона остана на прага с парите в ръка, най-голямата банкнота беше от пет хиляди. Прелистваше пачката, сякаш търсеше отговор.
— Каква история е това… — промърмори на себе си.
След седмица отново звънецът прозвъня…