Пред другите хора тя можеше да се усмихва, дори да ме прегърне и да каже нещо като: „Колко мило момиче“. Но щом оставахме сами, погледът ѝ ставаше студен. В гласът ѝ се долавяше почти незабележима ирония, а всяка дума звучеше сякаш крие горчиво укорително послание.
В началото мислех, че може би си въобразявам. Може би просто се тревожеше и ѝ трябваше време да свикне с мен. Но с времето стана ясно: това не беше временно. Тя непрекъснато се опитваше да насади съмнения между нас. Понякога бяха дребни неща.
Толкова дребни, че ако ги разкажеш на някой отвън, щяха да изглеждат като просто недоразумение. Но тези „случайности“ се случваха твърде често. Един път бях уговорила среща с годеника ми в едно кафене вечерта. Чаках го почти час. Не отговаряше на телефона или на съобщенията. Започнах наистина да се тревожа.
Накрая телефонът му позвъни. Гласът му звучеше раздразнено:
— Не мога да изляза от къщи — каза той.
Оказа се, че майка му го е помолила да ѝ помогне с рафт в банята. Когато влезе с инструментите, тя затвори вратата и след няколко секунди каза, че ключалката е счупена.
Той остана там почти два часа.
Когато дойде ключарят, отвори вратата за няколко минути. И когато я погледнахме изненадано, тя просто вдигна рамене:
— Странно… мислех, че ключалката е счупена — каза тя.
И това беше всичко. Колкото повече се приближаваше сватбата ни, толкова по-лошо ставаше поведението ѝ. Казваше открито на сина си, че греши. Понякога дори се опитваше да го убеди да отмени церемонията.
— Ще съжаляваш — повтаряше тя.
Но той винаги отговаряше спокойно и уверено, че ме обича и няма да промени нищо.
В деня на сватбата стана ясно, че е решила да развали този ден по всякакъв възможен начин.
Първо, тя не дойде с елегантна рокля като останалите гости, а с обикновени ежедневни дрехи — просто суитшърт и панталон, сякаш отива на пазара.
Един от гостите я попита внимателно защо се е облякла така.
Тя вдигна рамене:
— Не смятам този ден за нещо особено важно — каза тя достатъчно силно, за да го чуят и другите.
Боли ме, но се опитах да не обръщам внимание. Повтарях си, че това е моят ден и никой няма да го съсипе. После предложи да ми помогне преди церемонията:
— Дай ми воала си, ще го изгладя внимателно — каза тя.
В началото отказах. Но настоя толкова упорито, че ми стана неудобно да кажа „не“ отново.
Малко по-късно от стаята се разнесе миризма на изгорена материя.
Влетях вътре и видях, че края на воала беше изгорен от ютията.
— Ох… — потупа леко ръцете си. — По погрешка оставих ютията твърде дълго на същото място.
Каза го с тон, сякаш наистина съжалява.
По време на фотографията тя се приближи, сякаш искаше да види снимките на екрана на фотографа.
И изведнъж ръката ѝ „по невнимание“ удари фотоапарата.
Апарата падна на пода.
Фотографът едва сдържа себе си, за да не каже нещо строго.
Отново направих вид, че нищо сериозно не се е случило.
Но капката, която преля чашата, беше сватбената торта.
Беше огромна трислойна торта, украсена с пресни цветя. Бяха я донесли сутринта и я бяха поставили внимателно на специална маса в центъра на залата. Беше толкова красива, че гостите непрекъснато се приближаваха, за да я видят и снимат.
Моята свекърва стоеше дълго до тази маса.
После внезапно каза:
— Изглежда, че тортата е на грешното място. Трябва да я преместим малко.
— Не е нужно — отговорих веднага. — Поставена е точно както поиска сладкарят.
Но тя все пак се приближи.
Вече се бях движех към нея, за да я спра, но беше късно.
Чу се тежък звук.
Тортата беше на пода. Трите етажа се превърнаха в счупени парчета, кремът и цветята се разпиляха по тъмния паркет.
В залата настъпи тишина.
— Ох, извинете — каза тя, вдигайки ръце. — По невнимание се спънах. Тортата просто ми излезе от ръцете.
Но на лицето ѝ се виждаше странна усмивка.
Не се опита дори да я скрие.
Погледнах следите на пода и веднага разбрах: тортата не беше просто паднала. Беше изхвърлена.
Тя продължаваше да се прави, че съжалява.
— Колко неуклюжа съм днес… — въздъхна. — Цял ден ми изпадат неща. Мисля, че не се чувствам добре. Сине мой, не би ли могъл да ме заведеш в болницата?
Каза го с толкова оплакващ се тон, сякаш тя е жертвата.
Тогава търпението ми свърши.
Подходих към мъжа си и му казах спокойно:
— Сега трябва да решиш едно нещо. Или аз, или майка ти.
В залата настъпи пълна тишина.
Гостите спряха да говорят. Всички ни гледаха.
За няколко секунди той мълча.
Първо погледна разбитата торта. После мен. После майка си.
И накрая каза тихо, но много решително:
— Избирам жена си.
В този момент лицето на свекървата ми се промени.
Разбра, че нещата са стигнали твърде далеч. И че сега наистина може да загуби сина си.
Самочувствието ѝ изчезна веднага.
Тя се приближи към мен. Гласът ѝ стана тих и нервен.
— Не исках нещата да се получат така… — започна тя.
Но вече никой не вярваше на тези думи.
Секунда по-късно внезапно падна на колене в средата на залата.
Гостите въздъхнаха от изненада.
Започна да моли за прошка.
Каза, че просто е била нервна, че не е искала да направи нищо лошо, че е бил труден ден и че се е държала глупаво.
Повтаряше, че обича сина си и не иска да го загуби.
И за първи път през цялото това време видях в очите ѝ не студенина или ирония… а истински страх.