— Изчезвай оттук, Маринока. От правна гледна точка ти тук не представляваш нищо — каза Любов Петровна, хвърляйки на масата на верандата удостоверението за собственост.
— Реших да продам земята. Вика има нужда от кола и аванс за ипотеката, а вие двамата с Андрей живеете достатъчно добре. Можете да отидете при родителите си в селото да садите картофи. Погледнах документа, докато умът ми смяташе всяка сума. Пет години. Пет години от живота ми, инвестирани в този кът земя в покрайнините на Москва.
Спомням си всеки малинов храст, всяка френска стъклена панела на верандата и италианската помпа, която осигуряваше непрекъснато напояване дори в летната жега. Андрей, съпругът ми, гледаше предсказуемо собствените си обувки.
Той винаги се превръщаше в сенка без воля, когато майка му влизаше в режим „терминатор“.
— Любов Петровна, инвестирах в тази вила два милиона и половина от собствени средства. Запазих всички фактури за строителни материали и договорите с ландшафтните дизайнери — гласът ми беше спокоен, изчислителен, като на счетоводител по време на проверка.
— Събери ги на куп и ги изгори — не ме погледна дори. — Земята е моя. Всичко, което е върху нея, по закон е мое. Довиждане.
Не обсъждах. Разговорите с хора, които не признават цифрите, са безполезни. Трябва да промениш правилата на играта. Вечерта отворих лаптопа и направих инвентаризация. Според бележките ми, пазарната стойност на демонтираните съоръжения, архитектурните елементи и колекционерските растения беше впечатляваща.
Сутринта пристигна братовчед ми Олег, собственик на специализирана монтажна фирма. Носеше оранжева жилетка, каска и слънчеви очила — стандартната работна униформа, която го правеше невидим за съседите и роднините. За другите беше просто „екипът на строежа“.
— Всичко, което не е фиксирано, демонтирайте — заповядах аз. — Прозорците, автоматичната напоителна система, соларните панели, кованите мебели. Растенията от списъка — преместете ги в контейнери и ги откарайте в склада.
За седмица земята се промени. Беше хирургическа операция по премахване на „лукса“. Панорамните панели изчезнаха, разкривайки празния скелет. Градината се превърна в хаос от празни дупки.
Лично проверих системата за филтриране на вода и дори луксозните фенери да бъдат демонтирани. Когато дойде първият агент по недвижими имоти, Любов Петровна беше в шок. Очакваше да продаде „райския кът“ за четири милиона. Но пред купувачите имаше само тъжен строеж с разорана земя и къща като оглозган скелет.
— Какво е това? — каза купувачът, стъпвайки с отвращение върху изкоренените корени. — В обявата имаше снимки с рози и стъклена тераса.
— Това са… временни трудности — запъна се Любов Петровна, опитвайки се да ми се обади.
Аз не отговарях. Имах собствен график. Според изчисленията ми, ликвидността на земята беше спаднала до стойността на самата земя минус разходите за възстановяване.
Майката на Андрей, подтиквана от алчност и натиск от Виктория, започна да намалява цената. Три милиона и петстотин. Три. Два милиона и петстотин. За две седмици цената спря на един милион и двеста хиляди.
Тук влезе в игра Олег. В скъп костюм, с елегантна кола, той изглеждаше като сериозен инвеститор, купуващ неизгоден актив.
— Осемстотин хиляди — каза решително. — Тук има работа за шест месеца. Земята е изтощена, комуникациите прекъснати. В брой, днес финализираме.
Любов Петровна, която вече мечтаеше за три милиона, плачеше, но подписа документите. Вика я притискаше, колата от шоурума беше резервирана само три дни.
След приключване на регистрацията на правото на собственост, прехвърлих на Олег уговорената сума плюс комисион. Земята се върна при мен чрез дарствен договор между роднини. Сега тя беше моя. Законно, фактически, абсолютно.
Възстановяването продължи десет дни. Екипът ми монтира отново прозорците, помпите, пресади розите. Вилата блестеше отново. Андрей, виждайки как се справих с майка си, стана изключително внимателен и дори боядиса оградата сам.
На тържеството за откриване поканих всички съседи. Музика, аромат на фин тютюн, светлини в градината — всичко беше перфектно.
Любов Петровна, научавайки от приятелките си във вилата, че на „продадената земя“ отново има празник, дойде с такси след един час. Стоеше на портата, гледайки блестящата веранда. Лицето ѝ беше гримаса на удивление.
— Какво означава това? — опита да натисне портата, но тя беше блокирана с нов код. — Андрей! Марина! Отворете веднага! Това е измама! Отивам в съда!
Аз се приближих бавно до оградата, с чаша в ръка, носейки безупречен бял костюм.
— Процесът е дълъг и скъп, Любов Петровна. Освен това всички документи са перфектни. Получихте осемстотинте хиляди? Получихте. Земята беше продадена доброволно? Доброволно. Кой живее тук сега — не ви засяга. Вие самата казахте: който е господар, решава.
В този момент на портата се появи новата кола, за която Вика мечтаеше. Вика слезе, но вместо да тича при майка си, се приближи до мен.
— Благодаря за съвета, Марин — усмихна се снаха ми, махайки с ключовете от колата. — Майка ми нямаше да ми даде и половината, щеше да ги скрие в касичката. Сега — аз имам колата, а ти имаш вилата.
Любов Петровна се захвана за оградата, гледайки от една дъщеря към другата. Току-що разбра, че съм изчислила заедно с Вика „ликвидационната стойност“ и стратегията за намаляване на цената.
Дъщерята просто ми даваше информация за дълговете и настроението на майка си, като получаваше своята част от спестените милиони.
— Вика… ти? — прошепна Любов Петровна, гласът ѝ се губеше в веселата музика.
— Нищо лично, мамо — каза Вика, тръгвайки към масата с предястия. — Просто бизнес. Винаги ни учехте да сме хладнокръвни.
Погледнах към бившата собственичка. В очите ѝ нямаше вече метал. Имаше само празнотата на човек, който е надценил значението си. Аз повече не казах нищо. Обърнах се към градината си, където под светлината на фенерите се изпълваха само моите рози, само моите.a