— „Не, защо стоиш там неподвижна?“ — продължи Антонина Василиевна с подноса, толкова внимателно, че едва не изцапа копринената ми рокля. — „Пий веднага! Цяла нощ стоях в кухнята, за да ти приготвя тези билки, само за теб!“
Погледът ми се спря на лицето ѝ. По обичайно зачервеното ѝ лице се бяха появили неравни петна, тежките ѝ златни обеци потрепваха при всяко вдишване. Всяко нейно движение носеше обичайното усещане за надмощие и контрол.
На откритата тераса на ресторанта в Казан се разхождаше тълпа; бяха се събрали около петдесет души. Съпругът ми Иля празнуваше тридесет и петия си рожден ден. Цялото тържество — от наемането на клуба край Волга до поканената музикална група — беше платено от мен.
През последните три години студията ми за интериорен дизайн носеха добри печалби, докато Иля умоляваше: „Направи го красиво, за да впечатля старите си приятели и колегите от автосервиза.“ Погледнах го. Стоеше на две крачки, безпомощно въртейки празната чаша в ръката си, преструвайки се, че разглежда шарката на покривката.
Само десет минути по-рано Оксана, по-малката сестра на Иля, ме беше дръпнала в коридора. Устните ѝ трепереха, докато стискаше ръката ми; хватката ѝ ме болеше.
— „София, моля те, не приемай нищо от майка му“ — прошепна тя, оглеждайки се към вратите. — „Бях в кухнята за студена вода. Майка му беше там с Кристина, извади малко шишенце и изля нещо в чашата ти.“
Кристина се засмя: „А ако не подейства?“
А тя отговори: „Ще подейства. След десет минути тази надменна жена ще започне да говори глупости и ще се изложи пред гостите. Ще направим забавно шоу от нея, а Иля ще поиска да се отърве от тази студена жена.“
Кристина. Дъщерята на най-добрата приятелка на свекърва ми. Момичето, което през последните шест месеца непрекъснато се навърташе около вилата ни.
Отблъснах неприятните мисли, убеждавайки се, че това са само служебни ангажименти.
Сега Антонина Василиевна стоеше пред мен с подноса.
— „София, наистина…“ — най-сетне повиши глас Иля, с раздразнение в очите. — „Мама е с добри намерения. Изпий витамините, не прави сцена. Гостите гледат.“
И наистина гледаха. Хората от съседната маса чакаха в мълчание.
— „Колко грижовно“ — усмихнах се леко, докато в мен се разливаше студен гняв. — „Благодаря, Антонина Василиевна.“
Посегнах към чашата, но с лакът бутнах тежката мелничка за пипер. Тя падна шумно на дървения под, а черните зърна се разпиляха навсякъде.
— „О, извинете!“ — наведох се, преструвайки се, че събирам капачката.
Свекърва ми автоматично погледна надолу. Иля преглътна раздразнено и се приближи. За част от секундата размених чашите — еднакви, с една и съща кехлибарена течност.
Изправих се, държейки бутилката.
— „Колко съм несръчна! Но не е на късмет да пия сама за здравето на рожденика. Елате с мен, мамо!“ — гласът ми беше учтив, но остър. — „Нека кажем, че аз ви черпя.“ Лицето ѝ се напрегна. Пред десетина свидетели не можеше да откаже.
— „Хайде, Антонина Василиевна, до дъно!“ — извика весело приятел на Иля.
Тя с усилие взе чашата. Чукнахме се. Аз само докоснах устните си, а тя отпи голяма глътка от горчивата течност.
Върнах се на мястото си, сложих сирене в чинията и зачаках. Вътре в мен бушуваше ярост. За шест години брак бях инвестирала милиони в това семейство.
Купих къщата, плащах пътуванията и ваканциите на родителите му. А в замяна слушах упреци, че „не съм достатъчно добра съпруга“, защото още нямаме деца.
Петнадесет минути по-късно Антонина Василиевна седеше и се вееше с менюто. По челото ѝ се стичаха капки пот, а тя ме гледаше странно, сякаш чакаше да избухна. Аз спокойно пиех газирана вода.
И тогава се случи неочакваното. Тя започна да се смее — първо тихо, после все по-силно, дрезгаво, истерично. Оркестърът беше в почивка.
С мъка се изправи, бутна стола и се отправи към микрофона. По лицето ѝ играеше безумен, триумфален израз.
— „Сега искам малко внимание!“ — извика високо. Езикът ѝ се заплиташе.
— „Мамо, какво става?“ — прошепна Иля. — „Хайде да седнем…“
— „Ръцете горе!“ — размаха тя ръка. — „Аз съм домакинята тази вечер! Имам право да говоря!“
Погледът ѝ се плъзна по гостите и спря върху свекъра ми, Михаил Сергеевич.
— „А ти, Миша!“ — изкрещя тя. — „Кой си ти без мен? Нищо! Цял живот играеше карти за стотинки! Ако не бяха моят ум и парите на жена ми, още щяхме да живеем в общински апартамент!“
Настъпи тишина. Дори шумът на Волга се чуваше ясно.
После тя се обърна към мен.
— „И ти, София! Седиш като кралица. Купуваш къща! Правиш ремонти! Но ти си виновна! Шест години и не роди дете! За какво му е на Иля такава жена?“ Погледнах Иля. Стоеше до колоната, без да каже и дума.
— „Но нищо!“ — извика тя. — „Имаме Кристина! Тя е истинската жена. Умна, красива. Вече чака дете от Иля! Тя ще ни даде внук, а тази ще я изгоним още днес!“
Кристина пребледня, грабна чантата си и избяга.
Михаил Сергеевич се изправи, качи се на сцената и спокойно взе микрофона.
— „Скъпи гости, от името на тази жена и на мързеливия ѝ син ви поднасям извинения. Тържеството приключи.“
После се обърна към Иля.
— „Заведи майка си вкъщи. И повече не стъпвайте в дома ми. Отвратителни сте.“
Слезе от сцената и тихо ми каза:
— „Прости ми, София. Бях сляп. Остави го.“
Същата вечер събрах багажа си, резервирах хотел. На сутринта подадох молба за развод и блокирах всички карти, до които Иля имаше достъп.
Той звънеше от непознати номера, дебнеше пред офиса ми, пишеше дълги съобщения. Не отговорих.
Месец по-късно се преместих в апартамент с панорамна гледка в центъра, потопих се в нови проекти и отново започнах да спя спокойно.
Кулминацията дойде в една дъждовна вторник вечер. На домофона се появи Иля — отслабнал, изтощен. Пуснах го, за да сложа край.
— „София… моля те, изслушай ме. На дъното съм.“
Беше взел огромен заем, вложил го в инвестиционен фонд, който се срутил.
— „Идват всеки ден. Заплашват ни“ — трепереше той. — „Кристина изчезна. Мама не излиза от къщи.“
— „Значи не си дошъл да поискаш прошка?“ — скръстих ръце. — „Искаш пари?“
— „Опасни хора са! Ще ни убият!“
Подадох му документите, изготвени от адвоката ми.
— „Подписваш. Отказваш се от всякакви права.“
— „И ще им платиш ли?“ — попита алчно.
Прибрах подписания документ, отворих вратата.
— „Не, Иля. Взимам само своето. Дългът е твой проблем. Решавай го сам. Сбогом.“
— „Нямаш сърце! Ние сме семейство!“
— „Семейство вече няма. Пий витамините — чувала съм, че помагат срещу стрес.“
Избутах го навън и заключих.
Отидох в кухнята, включих чайника и гледах дъжда през прозореца. За първи път от години не трябваше да се нагаждам към никого. Не трябваше да спасявам никого.