— Викуля, сигурна ли си, че трябва да отидеш?
Кирил стоеше на вратата на спалнята, подпрян на касата.
— Не можеш ли да останеш? Мама прави оливие.
Вдигнах глава от лаптопа. Цифрите в отчета се размиваха — не от умора.
— Имам фирмено тържество — казах спокойно.
— Е, това е просто събиране.
„Просто събиране.“ Двадесет години ходех на това „събиране“. Днес щяха да обявят назначението ми за заместник-директор. Купих си апартамент в центъра сама. Изградих финансовия отдел от нулата. А той казва — събиране.
— Кириле, моля те, излез.
Той излезе, без да затвори вратата. От кухнята се чу гласът на Нина Петровна:
— Пак ще тича при началниците. А вкъщи хладилникът е празен.
Затворих очи. Преди две седмици тя дойде от Краснодар „да помогне за празниците“. Оттогава апартаментът миришеше на чужд ред и прикрито презрение. Първият сигнал беше на третия ден. Подготвях презентация, бях разстлала документи на масата. Нина Петровна донесе кафе. Без да я моля.
Остави чашата на ръба. Посегнах — лакътят ѝ ме закачи. Кафето се разля върху документите.
— Ох, Викуля, колко си несръчна. Аз внимателно го сложих.
Кирил бършеше масата и каза тихо:
— Мама не е искала.
Мълчах. Препечатвах всичко до четири сутринта.
След седмица открих петно върху костюма. Сапфирено кадифе — специално поръчан за тържеството. На ревера се разливаше избеляло петно, сякаш някой беше излял нещо силно.
В кошчето имаше празна бутилка индустриален препарат за петна. На следващия ден оставих стар телефон на рафта — с включен запис. Вечерта слушах файла със слушалки.
Първо шум от съдове. После гласът на Нина Петровна:
— Кирюша, сигурен ли си, че няма да заподозре?
— Мамо, тя нищо не вижда. Само работа ѝ е в главата. Имам за нея празно място.
— Трябва да действаме на трийсет и първи. Точно преди да излезе. Да се изнерви. Пред свидетели. После на работа ще решат, че е нестабилна. А апартаментът ще се уреди по-лесно.
— А ако не се изнерви?
— Ще се. Познавам такива кариеристки. Само едно дръпване и писък.
Стаята ми се стори задушна.
Писах на брат ми: „Ела утре. Без въпроси.“
Той донесе две малки камери. Скрихме ги в хола и коридора. Записът се качваше в облака.
На Марина, Даша и Максим написах: „Елате в шест. Бъдете свидетели.“
На 31 декември облякох костюма. Гледах се в огледалото — жена, вървяла сама двадесет години.
Почукане.
— Викуля, да ти помогна да закопчаеш?
Гласът ѝ беше мек. Кирил стоеше зад нея.
— Не е нужно.
Тя пристъпи напред. Студените ѝ пръсти легнаха на раменете ми. Усетих как хваща плата на гърба.
— Кириле, дръж я.
Той ме хвана за лактите.
— Какво правите?!
Нина Петровна рязко дръпна. Шевът изпращя.
— Ще търкаш подовете, а няма да тичаш по фирмени партита!
Костюмът се разпра.
— Мястото ти е вкъщи!
Звънецът иззвъня.
Отворих. На прага стояха Марина, Даша и Максим.
— Всичко видяхме — каза Максим, вдигайки телефона.
Пуснах записа. Стаята се изпълни с гласа на Нина Петровна:
„Трябва да действаме на трийсет и първи…“
Настъпи гробна тишина.
— Не е както изглежда… — започна Кирил.
— А посещенията при адвокат по разводи? Имам геолокация. Четири пъти. С майка ти.
Нина пребледня.
— Само се консултирахме…
— Как да ми вземете апартамента? Как да ме обявите за нестабилна?
Марина застана до мен.
— Имаме видео. Свидетели. Записи.
— Няма да посмеете…
— Напротив — казах спокойно.
Обърнах се към Кирил.
— Имате три дни да се изнесете. Апартаментът е купен преди брака, с мои пари. Ако не си тръгнете доброволно — ще стане по съдебен ред.
— Така ли ще постъпиш с мен?
— Ти така ли реши да постъпиш с мен?
Отидох на фирменото тържество с резервна рокля.
В полунощ, когато часовникът отброяваше последните секунди, стоях до прозореца и гледах фойерверките. Телефонът вибрираше — съобщение от Кирил.
Изтрих го, без да чета.
След седмица той напусна работа. Без шум. Вероятно адвокатът му е обяснил, че срещу записи няма шанс.
Апартаментът опустя. Свалих общите снимки от стената. Първата вечер седях на перваза с чаша какао и гледах снега.
Тихо. Свободно. Мое.
Сапфиреният костюм още виси в гардероба. Не като спомен за предателство — а като напомняне, че не ме пречупиха.
В понеделник влязох в новия си кабинет на седмия етаж. На табелката беше гравирано името ми и новата длъжност.
Двадесет години път. Сама. И стигнах.
Вечерта Марина ми писа:
„Видях Кирил в метрото. С майка му. Мъкнеха куфари.“
Усмихнах се.
Понякога, за да не ти изтръгнат бъдещето, трябва първо да разкъсат костюма ти.