В тишината на коридора звукът от разкъсания сатен беше остър и неприятен. Платът се отдръпна — и само думите задържаха ръкава на блузата на Али́на на рамото ѝ, оставяйки го открито. Алина настръхна. Не се опита да се покрие. Просто наблюдаваше, докато Зоя Павловна, задъхана, едва сдържайки вика си, смачка разкъсания ръкав с перлено копче.
— Какво означава, че ти “отвориха очите”? — изсъска с дрезгав глас свекървата. Тялото ѝ заемаше трудно коридора и лицето ѝ почерня. — Казах ти: събуй го!
— Всичко! Не донесе нищо в този дом, освен един плик от супермаркета! Сега си тръгвай! А всичко от Денис е семейна собственост!
Денис стоеше на вратата на хола. Подпрян на рамката, наблюдаваше ноктите си с любопитство. Чувстваше се неудобно, но не искаше да се намесва.
До него, на любимия кожен диван, седеше Реджина.
Млада, жизнена, с провокативен грим. Прелиствала списание провокативно, но Алина забеляза, че държи страниците толкова стегнато, че ръката ѝ беше изтръпнала. Реджина се наслаждаваше на ситуацията.
— Денис? — гласът на Алина беше тих, почти шепот. — Ще позволиш ли… да се държи така? Мъжът накрая вдигна поглед. В очите му се смесваха скука и раздразнение.
— Ал, майка ти е основно права — каза с вдигнати рамене. — Разделяме се. Реджина ще има дете, трябва ѝ комфорт и спокойствие. Ти… просто ни дразниш с киселото си изражение.
— Тази блуза е скъпа, колекционерска. Остави я. И кашмиреното палто също. Подхожда на Реджина, вече го е пробвала.
— Пробвала го? — попита Алина. Внезапно осъзна. Палтото изчезнало от гардероба преди седмица, Денис казал, че го е изпратил за чистене.
— Събуй го, казах ти! — Зоя Павловна дръпна блузата, този път на гърдите. — Събуй го, това са парите на сина ми! Иначе ще повикам полиция и ще кажа, че си крадла!
Алина направи крачка назад, гръб към студената метална врата. Носът ѝ улови миризмата на цигарен дим от майката на съпруга ѝ, смесена с тежката ванилия на парфюма на Реджина. Смесът ѝ предизвика гадене.
Три години. Три години, в които се будеше в пет сутринта, за да приготви правилното ястие за Денис.
Три години търпеше посещенията на Зоя Павловна, която проверяваше праха с бяла кърпа. Три години мълчание за това коя всъщност е, защото искаше да я обичат, а не просто да оценят бащината ѝ собственост.
— Добре — Алина бавно отвори останалите копчета.
Остави износената блуза на краката на свекървата. След това последваха дизайнерските обувки. Алина носеше само обикновено дънки и топ за вкъщи.
От старата, износена чанта, която носеше от първата им среща, извади шишенце с ключове.
— И телефона! — извика Зоя Павловна, изправяйки ханша си. — Най-новият модел, а заемът все още не е платен!
Алина го остави спокойно на нощното шкафче.
— И пръстена!
Златният пръстен се търкулна с тропот по пода.
— Всичко? — попита Алина, гледайки мъжа си.
Денис отвърна с поглед.
— Заминавай, Ал. Не се дръж повече.
Алина облече старото си дънково яке, обувки, стъпки към студения вятър от стълбата.
— Да не остане душата ти тук! — извика свекървата, удряйки вратата. Ключалката скърца. Алина остана сама на стълбата. С треперещи ръце потърси в вътрешния джоб на якето си. Там беше малкият телефон, за безопасност. Моментът настъпи.
— Здравей — чу се дълбок, уверен мъжки глас.
— Татко, аз съм.
От другата страна настъпи тишина. Виктор Петрович, собственик на групата „Армада“, човекът, когото бизнес партньорите се страхуваха и министрите уважаваха, мълча три секунди.
— Дъще моя? Плачеш ли?
— Не. Просто ми е студено. Татко, експериментът със чувствата без пари приключи.
— Нараниха ли те?
— Уволниха ме. Оставиха ме такава, каквато съм. Казаха ми, че съм бедна.
— Адрес.
— На стълбата съм. Татко…
— Какво?
— Фирмата на Денис, Logistic-Star. Пратките ти отиват на север. Това е единственият голям договор.
— Знам. Запазих го само за теб. Искаше помощ детето да се изправи на крака.
— Детето се изправи. И сега мисли, че може да ме стъпче. Татко, искам всичко да е законно.
Пълен контрол. Контрол на всички фактури, наказания за закъснения, които са скрити. И… офисите. В бизнес центъра, нали?
— В Олимп. Наем с преференциална цена, с лично разрешение от мен.
— Отмени преференциалната цена. Нека платят пазарната стойност. От днес.
— Разбрах. Колата след десет минути. Артур ще я донесе.
Алина сложи телефона. Краката ѝ омекнаха, облегната на стената. Трепереше, не от студ — а защото осъзна, че три години от живота ѝ са отишли напразно.