Не плаках. Просто усещах пронизителен и непрекъснат шум в ушите си. На екрана на телефона все още светеше съобщението на сина ми. Моят Виталик.
„Мамо, прости ми. Не идвай днес. Вероника е стресирана, иска перфектна вечер за партньорите си, а ти… добре, ще се почувстваш неудобно. Не си поканена, съпругата ми е против. По-късно ние ще дойдем с торта и лакомства.“
Погледнах се в огледалото. Галина Петровна, 68 години. Икономист, бивш главен счетоводител в строителна фирма. Коса подредена с внимание, дискретен маникюр, дебел пуловер, който скриваше следите на времето.
— Неудобна… — прошепнах.
Неудобна в къщата, построена с парите от продажбата на ваканционното ми имение. В хола с италианския диван, купен с моя бонус. На масата, където всичко беше платено с моята карта.
Седнах на колене, сложих отново обеците и ги подредих на място.
В кухнята, на масата, беше таблетът и до него „черната тетрадка“. В нея водех отчет на всички разходи. Привичка на счетоводител — всичко трябва да се записва.
Отворих банковото приложение. Списъкът „Автоматични плащания и трансфери“ беше дълъг като касова бележка от супермаркет преди Нова година. Започнах да превъртам:
Кредит за къщата (на мое име, с предпочитана лихва, те живеят там).
Лизинг за Ауди на Вероника („имиджов инструмент“).
Частното училище на внука ми Денис („обикновеното училище няма подходящата среда“).
Домашна помощница.
Спа.
Доставки на храна.
Абонаменти, поддръжка, застраховки…
Общо — 174 плащания.
Сто и седемдесет и четири кранчета, през които течаха не само парите ми, но и самоуважението ми.
— Не си поканена — казах на екрана. — Добре.
Клик: „Отмяна на автоматично плащане“.
„Сигурни ли сте?“
— Абсолютно сигурна.
Отмяна. Изтриване. Отмяна на разрешение.
Каско — изтрито.
Училищната вноска на Денис — изтрита.
Салонът за красота — изтрито.
Когато стигнах до картата на внука, ръката ми се поколеба за момент. Денис, 16 години. Не е неговата вина… или може би е? Спомних си как преди седмица ми поиска пари за цигари и отказа да изхвърли боклука „заради новите си обувки“.
Клик: карта блокирана.
Двадесет минути по-късно, всичко беше направено. В сметката оставаше прилична сума. Този път за мен.
На следващия ден, в девет сутринта, звъннаха на вратата.
Виталик, разхвърлян. Вероника, напрегната, с чанта колкото три мои пенсии.
— Мамо! Какво направи? Плащанията не минаха! Банката звъни!
Седнах спокойно в фотьойла.
— Отмених ги.
Тишина.
— Как така ги отменихте? — прошепна Виталик.
— Какво мислехте? Че ще ви издържам безкрайно?
— Ние сме семейство! — извика Вероника.
— Дългът на родителите е да отглеждат деца. Не да издържат четиридесетгодишни възрастни, които решават, че мама „не е подходяща за програмата“. Поставих на масата документите: отмяна на дарението на апартамента за Денис, оттегляне на гаранцията по кредити.
— От днес дълговете са ваши.
Те си тръгнаха късно. Сълзи, укори, заплахи.
Вечерта дойде Денис. Ядосан.
— Върни всичко! Какво да кажа на приятелите си?
— Кажи им, че благотворителната фондация е затворена. Искаш пари? Работи.
Дадох му контакта на познат, който търсеше помощ в автомивка.
— Мий коли! — хвърлих му картата.
Вдигнах се спокойно. Животът е най-добрият учител — обяснява ясно, но струва скъпо.
Три месеца по-късно, седях в влака „Москва–Владивосток“, пътувайки към Байкал. Цял живот съм мечтала да видя езерото с моите очи.
Парите, които преди се изпаряваха за месец, сега стигаха за билет в първи клас.
Телефонът завибрира. Снимка: Денис, мокър и мръсен, държащ първата си заплата.
„Баби, първата смяна. Беше трудно… Благодаря. И извинявай за миналия път.“
Усмихнах се.
— Горда съм с теб. Това са първите ти изкарани пари.
Виталик не пише. Разбрах, че са продали къщата и са се преместили в по-малък апартамент. Вероника вече работи в салона, където преди беше клиентка. Виталик плаща дълговете.
Трудно им е. Знам.
Но за първи път живеят своя живот, а не моя.
Влакът се движеше ритмично. Пред мен беше Байкал.
И за първи път след много години, на вечеря поканих най-важния човек в живота си: себе си.