Вратата не се поддаваше. Вера духна в замръзналата брава, усещайки как студеният февруарски вятър й хапе лицето. Странно. Липсваха й само две седмици – за да се грижи за майка си, която беше тежко болна – и когато беше заминала, бравата работеше перфектно. Може би Андрей беше сменил цилиндъра? Но защо би го направил?
Тя натисна звънеца. Отвътре се чуваха тежки, задъхани стъпки, но вратата не се отвори веднага. Вера прехвърляше тежестта си от единия крак на другия.
В чантата й с рамо дрънчаха бурканите с домашна лютеница от майка й, а там бяха и внимателно изплетените чорапи, в които възрастната жена бе вложила цялата си любов.
Накрая бравата щракна. Вратата се отвори леко, едва пропускайки лента топла светлина и… примамливия, сладък аромат на чужд парфюм. Миризмата заглушаваше познатия, смолист аромат на дървената къща. На прага стоеше Андрей. Беше облечен само в анцуг, без тениска. Дъвчеше ябълка.
— Ах, върна се — каза безразлично, без да се отдръпне.
— Андриус, защо заключи вратата? И защо е друга брава? — Вера се опита да се усмихне, въпреки че студен трепет й стискаше сърцето. — Пусни ме вътре, измръзнах.
— Нямаш къде да влезеш, Вера — отхапа от ябълката. — Сега тук живеят други.
— Кои други? Шега ли е това? — опита да мине покрай него, но Андрей сложи ръка на касата и й попречи.
В края на коридора премина силует на жена в лек халат. Вера веднага позна дрехата — Андрей й я беше подарил миналата Нова година. На нея стоеше широко; на тази жена обаче се разтягаше, шевовете скърцаха почти.
— Скъпи, кой е това? — изсърка жената. — Ток!
— Андриус, кой е тя? — гърлото на Вера се сви. — Защо носи моите дрехи?
Андрей въздъхна, сякаш обясняваше на дете, което не разбира.
Излезе на верандата и затвори вратата наполовина зад себе си, блокирайки топлината.
— Не вдигай сцена. Аз и Кристина се обичаме. Ти… е твоя вина. Скучна си, Вера. Застряла си между твоите тенджери.
— Какво общо имат тенджерите? Това е мой дом! Баба ми ми го остави!
— Беше твой — протегна лениво корем. — Спомняш ли си пълномощното? Когато сложих газта? „Подпиши, любима, аз се грижа, не трябва да стоиш на опашка.“
Вера си спомни. Задушаващият нотариален кабинет, сладкия глас на Андрей, доверието й.
— И?
— Продадох къщата. На приятел. После ми я подари. На хартия сега съм единственият собственик. Кристина е вписана тук. Теб те изтрих вчера.
Земята сякаш се отвори под краката на Вера. Сивото небе сякаш я притискаше.
— Не можеше… Това е наследството на баба ми… Андрей, когато се оженихме, нямаше къде да останеш, доведох те тук…
— Благодаря за подслона — извърна гримаса. — Но сега нещата стоят по друг начин. „Продадох ти къщата, изчезвай!“ — такава е ситуацията. Твоите вещи са в гаража, в торби. Вземи ги и отивай при майка си.
— Не мога… Сърцето й е слабо… няма да издържи… — прошепна Вера, докато сълзите й течаха горещи по лицето и веднага замръзваха на вятъра.
— Не е мой проблем.
Вратата се затвори с удар. Бравата издаде металически щрак.
Вера остана на замръзналата веранда. В прозореца на кухнята се запали светлина. Видя как Андрей прегръща жената, говори нещо, смее се. Жената вдигна любимата чаша на Вера — с модел на таралеж — и отпи от нея.
Това беше капката, която преля чашата.
Вера вече не почука. Слезе в гаража. От торбите излизаха ръкави на пуловери и краища на книги.
Взе само най-необходимото. Вика такси към града. По пътя изтри номера на Андрей. Ръката й трепереше, но в главата й цареше ледена тишина. През първата седмица спеше във фоайето на гарата. Въздухът миришеше на хлор и беше пълен с горчивината на съдбата на другите. Почти беше без пари — Андрей беше източил и общата сметка.
С диплома за библиотекар никой не я наемаше. Търсеха „млад и динамичен персонал“. На тридесет и пет Вера вече не отговаряше на обявите. Решението дойде неочаквано. Чакайки на опашка пред една пекарна, започна да разговаря с елегантна жена със строго лице, която се оплакваше по телефона:
— Не могат да направят супа както трябва! Константин Георгиевич иска да е кристално ясна, а те сервират мътна вода!
Вера говори спонтанно:
— Мога да направя ясна супа. Да пека прясна сладкарска продукция. Да направя диетично меню.
Жената я погледна от главата до петите.
— Имаш ли здравна книжка?
— Да. Актуална.
— Ела. Ако шефът не те приеме, няма да плащам пътя обратно.
Курортът „Боровата гора“ беше затворен, елитен. Високи огради, охрана и шепотът на вековни борове. Собственикът, Константин Георгиевич, имаше репутацията на строг човек.
— Това е кухнята, тук е пиле. Имате един час.
Четиридесет минути по-късно, пред него стоеше запас от златиста, прозрачна супа, изпаряваща се. Той опита. Спря.
— Вторият вкус не заглушава първия. Пастата не е преварена. Вие сте наета.
Така започна новият живот на Вера.
Работеше така, сякаш животът й зависеше от това. Шест месеца по-късно вече съставяше менюто, преговаряше с доставчиците и не позволяваше да я мамят с второкласни продукти.
Тя се промени. Отслабна, носеше елегантни блузи. В гласа й звучеше стомана. Една година по-късно Константин Георгиевич я повика:
— Отваряме ново крило. Имаме нужда от директор. Можете ли?
— Мога. Но ще избера предприемачите.
— Разбрано.
Когато разглеждаше офертите, името „Строй-Лукс“ й привлече вниманието.
— Нека влезе — каза на секретарката.
Вратата се отвори и влезе Андрей. Смачкан костюм, лице потънало. Неловка усмивка.
— Добро утро! Имаме изключителна оферта…
Спря. Лицето на Вера се обърна към светлината.
Папката й изпадна от ръцете.
— Вера? Ти?!
— Добро утро, Андрей Викторович. Събери листата. Мръсиш ми бюрото.
— Ти тук… чистиш?
— Аз съм директорката.
Андрей се задави.
— Подпиши. Давам ти процент. Кристина ми изпразни парите, имам нужда от тази работа…
Вера погледна бюджета.
— Евтина боя на цената на италианска мазилка. Двойни количества фактурирани. Не си променил нищо.
— Всички така правят!
— Не ме смяташе за човек. Мислеше, че без теб ще загина. Но оцелях.
Натисна бутона.
— Охрана? Изведете го навън. Сложете компанията в черен списък.
— Нямаш смелост!
— Константин Георгиевич не търпи измамници.
Двама охранители хванаха Андрей за ръцете.
— Вера! Ще ти върна къщата! Поне наполовина!
Вера се приближи до прозореца. Видя мъжа да си тръгва сред боровете.
Телефонът звънна. Майка й изпрати съобщение: „Моето момиче, как си? Пекох, чакам те този уикенд.“
Вера се усмихна — лека, чиста усмивка.
— Ще дойда скоро, мамо. И не сама. Константин Георгиевич иска да опита твоята торта.
Папката „Строй-Лукс“ отиде в коша.
Там й беше мястото. Също както и на миналото, в което вече нямаше никаква роля за нея.a