— Мий пода и после изчезни оттук, разваляш празника ни. Гостите ще пристигнат след час, а ти изглеждаш сякаш си спала на гарата цяла седмица.
Кира се застъпи. Тежката, изрязана кристална салатиера, която държеше в ръцете си, леко се наклони. Вътре сребърната лъжица леко удари по стъклената стена — чистият звук прозвуча почти като експлозия в памучната тишина на салона.
Мирисът на бор се носеше във въздуха, ароматът на прясно изпечен гъсок се смесваше с тежкия, сладникав, скъп парфюм, който караше Кира да се чувства гадно още от първите месеци.
Тя бавно вдигна поглед. Регина Львовна седеше в креслото, оправяйки перфектната си прическа. На лицето ѝ бе изписано онова отегчено отвращение, с което дама от висшето общество гледа котка, която е направила бели.
До нея, удобно разположен на дивана, стоеше Стас. Съпругът ѝ. Бащата на детето ѝ, което сякаш усети напрежението и я удари силно под ребрата.
Стас дори не погледна жена си. В момента той изваждаше маслина от предястието.
— Стас? — прошепна Кира. — За какво говориш? Днес е Нова година…
Мъжът вдигна неохотно поглед. В очите му нямаше нито срам, нито угризения. Само нетърпеливо раздразнение, сякаш го дразнеше комар, който бръмчи.
— Майка ти е права, Кира — изкриви устни той. — Уморихме се. Този брак беше грешка. Аз съм творческа личност, имам нужда от вдъхновение, от свобода. А ти… си твърде обикновена. Приземена. Душеща.
От банята тихо излезе Жана — личната асистентка на Стас. Облечена в копринена халатка, тази, която Кира беше подарила на мъжа си за годишнината им. Жана се намести удобно на подлакътника на дивана и положи ръка на рамото на Стас.
— Стасчето има нужда от развитие — промърмори тя. — А ти го дърпаш надолу със своята мизерия и винаги кисела физиономия. А, и документите вече са на масата.
Един дебел плик беше поставен в края на блестящата дъбова маса.
— Подпиши, че се отказваш от всякакви имуществени права — каза безразлично Регина Львовна, отпивайки глътка червено вино. — След това си свободна. Твоите вещи вече са опаковани, в торби до вратата.
— Аз съм в седмия месец — гласът на Кира трепереше. Студът, идващ от прозореца, прониза костите ѝ. — Ще родя през март. Изгонваш ме на Нова година?
Стас се изправи, отиде до бара и наля силен алкохол за себе си.
— Не играй с чувствата ми — хвърли той през рамото си. — Детето е твоя отговорност. Аз не съм готов да ставам баща, още по-малко с жена, която не обичам.
— Жана ме разбира. Имаме общи цели. А ти… ще намериш някой на твоето ниво. Сервитьор или куриер.
Регина Львовна се изсмя саркастично.
— Подпиши, скъпа моя. Не ни карай да викаме охраната. Съседите могат да видят.
Кира ги погледна един по един. Съпругът ѝ, за когото в продължение на две години беше създавала дом, грижила се беше за болестите му и вярвала в „гениалните му стартапи“. Свекървата, чиито капризи търпеше мълчаливо. Жената, която вече умствено преподреждаше салона.
Нещо в нея щракна тихо. Странно спокойствие я изпълни. Всичко се нареди на мястото си. Страхът изчезна. И болката също.
Тя се приближи до масата. Взе писалката. Пръстите ѝ не трепереха.
— Ще подпиша — каза с твърд глас. — Не защото сте прави. А защото ми е физически отвратително да дишам същия въздух с вас.
Писалката остави следа върху документа. Кира го пусна и се отправи към вратата. Там наистина имаше черни чували с боклук. Две години от живота ѝ, затворени в пластмаса.
— Ключовете! — извика Регина Львовна. — Сложи ги на конзолата! Върни се да вземеш и електронните уреди!
Кира извади ключодържателя и го постави внимателно на конзолата.
— Честита Нова година — каза без да се обръща. — Наслаждавайте ѝ се, доколкото можете.
Вратата се затвори зад нея, отрязвайки топлината и аромата на печен гъсок. Студеният въздух удари лицето ѝ. Взе само чантата с документите. Торбите остави на верандата. Не ѝ бяха нужни повече.
Тя излезе от портата на луксозния комплекс „Сребърна Борова“. Пазачът дори не я погледна. До главната улица пеша беше около петнадесет минути.
Снягът скърцаше под ботушите ѝ, студът хапеше лицето ѝ.
Никой в дома не знаеше истината. „Простата сирачка от провинцията, Кира“ всъщност беше Воронова Кира Андреевна. Единственото дете на строителния магнат Андрей Воронов, чиято компания беше построила половината град.
Баща ѝ бе починал преди година. Инцидент. Огромната империя стана наследство на Кира, но тя не бързаше да го обявява. Искаше прост живот. Да я обичат не за милиардите, а за самата нея.
Затова измисли историята за бедната студентка, работи като младши дизайнер и вярваше, че Стас я обича. Колко прав беше баща ѝ: „Кирочка, хората обичат блясъка, не същността. Винаги ги тествай.“ Тя искаше приказка.
Тя стигна до 24-часовия магазин на главната улица. Топлината докосна лицето ѝ. Седна на пейката до банкомата и извади телефона си. 12% батерия. Вдигна Лиза. Детска приятелка, единствената, която знаеше тайната ѝ, и най-строгият юрист на семейния конгломерат.
— Лиза — прошепна Кира. — Червен код.
Музиката на заден план спря веднага.
— Какво стана?
— Стас ме изгони. Заедно с вещите ми.
— Идвам. Къде си?
— На бензиностанцията при изхода на комплекса. Вземи и охраната. Обади се на шефа на сигурността. Време е да отворим „черния плик“ на баща ми.
Те прекараха Нова година в офиса на групата „Voronov-Строителство“. Зад огромните прозорци светеха светлините на Москва, вътре гореше само настолна лампа.
Кира пиеше топъл чай, увита в одеяло. Лиза и двама адвокати преглеждаха документи.
— Баща ти беше гений — каза Лиза. — Знаеше, че ще се омъжиш за любов.
Домът, в който живееше, всъщност принадлежеше на компания, основана от баща ти. А преди шест месеца, според доверителния договор, компанията премина в твоя собственост. Регина Львовна не е нищо. Просто наемател, който трябва да търпи.
Кира се усмихна.
— А бизнесът на Стас?
— Живее с кредити. Финансиран е от твоята банка с ипотека на къщата. Един ден забавяне и можем да поискаме всичко обратно.
— Тогава продължаваме?
Очите на Лиза светнаха.
— Не просто продължаваме. Задължително е.
На сутринта на третия януари не ароматът на кафе събуди дома.
На вратата стояха мъже в униформи. Зад тях съдебен изпълнител. Малко по-далеч, до черен SUV, Кира.
В бежово кашмирено палто. Спокойна. Уверена.
— Имате десет минути да напуснете имота — каза изпълнителят.
— Това е моят дом! — извика Стас.
— Не — влезе Кира. — Това е моят дом. Винаги е бил.
Документите бяха поставени на конзолата. На същото място, където три дни по-рано остави ключовете.
— Стартапът ти фалира — каза спокойно тя. — Банката поиска дълга. Сметките ти са блокирани. Колата, мебелите — всичко принадлежи на банката.
Лицето на Регина Львовна побеля.
— Кирочка… ние сме семейство…
— Не — прекъсна я Кира. — Пет минути. Можете да вземете само лични вещи.
Жана започна да крещи.
— Защо го правиш това?
Кира я погледна студено.
— Вие го направихте на мен. Просто връщам жеста.
Шест месеца по-късно.
Юлското слънце огряваше верандата на вилното клубче. Кира седеше на стол от ратан, люлейки количката. Малкият Марк спеше спокойно.
Лиза остави таблета.
— Чу ли? Стас живее в малко жилище с майка си. Жана го е оставила. Регина иска да съди, но няма пари за адвокат.
Кира гледаше върховете на борчетата.
— Благодарна съм им.
— Сериозно?
— Да. Показаха ми какви са наистина. Така станах силна.
Бебето пое дъх. Кира го взе в ръцете си.
— Справихме се, сине мой — прошепна. — Ние сме Воронови. Не оставяме своите. И не позволяваме на никого да ни нарани.
Прегърна сина си плътно, усещайки спокойното, стабилно дишане. Страхът беше изчезнал. Остана само животът — истински, чист и изцяло неин.a