Тази сутрин излязох на балкона почти машинално, за да отворя прозореца и да поема дълбоко въздух. Тогава погледът ми се закова в стената. Нещо се движеше.
Бавно. Странно. Сякаш имаше собствен живот. В стомаха ми се появи възел. Първо помислих, че е сянка. После – змия. Сърцето ми забърза, ръцете ми се изпотиха, дишането ми стана късо. Не можех да откъсна поглед.
Но колкото повече наблюдавах, толкова повече съмнението нарастваше. Движенията не бяха на змия – те бяха рязки, хаотични, почти отчаяни. Съществото изглеждаше заклещено в стената, само опашката му се подаваше. Страхът, смесен с отвращение, ме обзе, сякаш бях хванала нещо забранено.
Разтреперена се приближих. Тогава разбрах: животното беше пленник в пукнатина, неспособно да влезе или да излезе. И внезапно истината се очерта – това беше сцинк. Лептопод. Жив, истински. В този момент страхът отстъпи място на състрадание.
Той се мяташе слабо, изтощен. Опашката му трепереше, а сърцето ми се сви. Събрах смелост и внимателно му помогнах да се освободи. Бях уплашена, но успях. Щом беше свободен, сцинкът се замръзна за секунда, след което изчезна с невероятна бързина, сякаш никога не е съществувал.
По-късно научих, че сцинковете са безвредни за хората: нито отровни, нито агресивни, просто се опитват да избягат. Странно, но след това преживяване се чувствах спокойна.
Вече не се страхувах. И най-важното – бях сигурна, че направих правилното.