Мъжът си събра багажа и отиде при любовницата си.
На болната си съпруга каза само:
„Това са твоите деца. Заведи ги в приюта — на мен не ми пука.“
Най-големият син, който стоеше в ъгъла, прошепна:
„Никога няма да ти простя за това.“
Бащата се засмя, затръшна вратата и си тръгна.
Петнадесет години по-късно съдбата му даде жесток урок.
Жената лежеше на дивана, увита в старо одеяло. Болестта я изтощаваше бавно — ден след ден, нощ след нощ. Погледна през прозореца към сивото есенно небе и усети, че нещо предстои.
Към вечерта мъжът се прибра по-рано от обикновено. Не я погледна. Захвърли якето си на стола и влезе в спалнята.
След секунди се чуха метални закачалки и тряскащи се чекмеджета. Той събираше багажа си. Жената се изправи с усилие. Държейки се за стената, стигна до вратата.
— Ти… си тръгваш? — попита тихо.
— Да — отвърна той хладно. — Така е по-добре.
— А децата? — гласът ѝ трепереше. — Те имат нужда от баща…
Той се обърна рязко.
— Не ме интересува. Ако не можеш да се справиш — заведи ги в приюта.
В коридора стояха двамата сина. Бяха чули всичко. По-малкият плачеше без звук. По-големият гледаше баща си така, сякаш го виждаше за първи път.
— Говориш ли сериозно? — прошепна жената. — Това са твоите деца…
— Омръзна ми — отсече той. — Болести, сълзи, проблеми. Искам нов живот.
Взе куфара и тръгна към вратата.
По-големият син застана пред него.
— Не си отивай — каза с треперещ, но твърд глас. — Обичаме те, татко.
Мъжът се изсмя.
— Това ще ти мине.
— Никога няма да ти простя — каза момчето тихо.
Вратата се затръшна. Апартаментът потъна в мъртва тишина.
Петнадесет години по-късно мъжът лежеше в болнична стая, включен към апарати. Двата му бъбрека бяха отказали.
— Без трансплантация няма да оцелее — каза лекарят. — Има само един подходящ донор.
Най-големият му син.
Когато синът влезе, бащата едва го позна. Пред него стоеше зрял, спокоен мъж с хладен поглед.
— Синко… — прошепна бащата. — Дойде…
— Знам защо съм тук — отвърна синът спокойно.
— Моля те… умирам — гласът на бащата се разпадна. — Съжалявам. Бях лош човек. Спаси ме…
Синът го погледна право в очите.
— Помниш ли онзи ден? Когато мама беше болна, а ние стояхме в коридора?
Бащата затвори очи.
— Каза, че не ти пука за нас. Че трябва да ни дадат в дом. И си тръгна.
— Бях глупак… — прошепна мъжът. — Дай ми шанс…
Синът поклати глава.
— Когато аз имах нужда от теб, ти си тръгна. Сега ти имаш нужда от помощ… но вече нямаш син.
— Аз съм ти баща… — простена мъжът.
— Не — отвърна синът. — Баща е този, който не си тръгва.
Той се обърна и излезе.
В стаята остана само тишината.