— Тук няма място за вас.
Инна стоеше на прага на собствения си дом, стискайки в ръцете си две тежки чанти. Вратата се отвори рязко и на нея се появи Тамара Андреевна, облечена в розов плюшен халат — същия, който Инна си беше купила за себе си миналия март.
Свекървата я гледаше с изгарящ поглед, сякаш Инна беше дошла да проси милостиня.
— Извинете… какво казахте? — попита тя, все още опитвайки се да осъзнае чутото.
— Казвам ви ясно: тук няма място за вас — повтори студено Тамара Андреевна. — Всичко вече е уредено, гостите са поканени. Алексей разреши. Отидете при майка си.
Отвътре се чуваха смях и звън на чаши. От хола изскочи Виктория, сестрата на съпруга ѝ, с чаша шампанско в ръка. Беше облечена в бежовата рокля на Инна.
— Ох, Тамара Андреевна, защо така грубо? — подхили се Виктория. — Нека си тръгне. Ние ще празнуваме със „свои хора“. Осемгодишната Маша дръпна майка си за ръкава:
— Мамо, защо баба не ни пуска вътре?
Петгодишният Кирил мълчеше и се беше притиснал до нея, уплашен.
Инна остави чантите на земята. Вътре в нея се надигна гореща вълна от гняв.
— Много правилно! Махайте се! — извика след нея свекървата, докато Инна се отправяше към колата.
Тя настани децата на задната седалка, пусна им анимационен филм и заключи вратите. Маша гледаше през стъклото с недоумение, но Инна ѝ кимна: всичко е наред. После извади телефона и се обади на Сергей — охраната на района.
— Сергей, добър вечер. В дома ми има непознати. Разбили са ключалката и са влезли незаконно. Агресивни са и не ни допускат вътре. Децата се страхуват. Моля за помощ.
— Сигурна ли сте, че нямат право да са там?
— Аз съм собственикът. Не съм давала разрешение на никого. Регистрирайте нарушението.
— Разбрахме. Тръгваме.
Инна погледна къщата — двуетажна, с панорамни прозорци. Тя беше избирала плочките, тапетите, осветлението. Алексей винаги казваше: „Прави каквото искаш, аз нямам време.“ Идваше рядко — няколко пъти през лятото, после се връщаше в Москва.
За Инна това място беше убежище — единственият дом, в който не ѝ повтаряха колко „грешна“ е.
Преди три месеца случайно беше видяла съобщение от Алексей до майка му:
„Мамо, пак за границите… Омръзна ми с претенциите си. Добре че къщата е на нейно име, иначе щях да си тръгна отдавна.“
Тогава Инна разбра: не ѝ трябва скандал. Трябва ѝ правилният изход.
Охраната пристигна тихо. Инна тръгна първа към къщата, следвана от Сергей и още един мъж в униформа.
В хола Тамара Андреевна седеше на масата, до нея — Виктория и още трима гости с чаши в ръце. Празничната трапеза беше отрупана. Свекървата се обърна — и замръзна, щом видя охраната.
— Какво е това?! Инна, ти извика охрана?!
— Алексей ми даде кода! — извика тя. — Той разреши!
Инна говореше бавно и ясно:
— Алексей не е собственик. Не е регистриран тук. Няма право да разполага с чужд имот. Къщата е купена с мои средства и е на мое име. Халатът, който носите, е мой. Роклята на Виктория — също. Взели сте ги без разрешение. Имате пет минути да напуснете. В противен случай подавам сигнал за незаконно проникване.
Виктория се нахвърли към Инна, но Сергей я спря, хващайки китката ѝ.
— Нападението над собственика е престъпление — каза спокойно той. — Успокойте се.
Гостите започнаха да си вземат палтата. Никой не искаше проблеми.
— Змия! — разплака се Тамара Андреевна. — Мислех те за дъщеря, а ти ни изхвърляш в студа преди Нова година!
— Салатата е ваша. Гъската си я вземете. Останалото не пипайте.
Те си тръгнаха мълчаливо. Инна затвори портата с бавен, решителен звук.
— Ако се върнат, обадете се — каза Сергей.
— Благодаря — отвърна тя, усещайки умора и облекчение едновременно.
По-късно, след като децата заспаха, Инна позвъни на Алексей.
— Майка ти и сестра ти са на пътя пред селото. Вземи ги. Ключовете от московския апартамент остави на шкафа. На девети подавам молба за развод.
— Какъв развод?!
— Прост. Къщата е моя. Колата — моя. Нямаме какво да делим.
След разговора Инна блокира номера му.
Навън снегът валеше тихо, покривайки земята с чистота.
Утре щеше да започне нов живот. Труден, може би. Но неин.
И никой повече нямаше да ѝ каже, че няма място за нея.
Защото мястото съществуваше.
Беше нейно.
И нямаше да го отстъпи на никого.