Всяка нощ имах усещането, че в дома ми има някой. Затова поставих камера в стаята си. На сутринта прегледах записите… и се ужасих.
Всяка нощ усещането се повтаряше — някой беше в апартамента. Чувах внимателни стъпки. Тъп шум, сякаш мебел е бутната. Понякога — едва доловимо шумолене, като от отваряне на шкаф или ровене из вещи. Лежах в тъмното, вцепенена, страхувайки се дори да дишам.
Имах чувството, че някой непознат се движи из дома ми. Не грубо, не нагло — напротив, прекалено предпазливо. Сякаш този „някой“ познаваше апартамента и не искаше да бъде забелязан.
Най-често чувах стъпките между два и четири часа през нощта, когато тялото ми тежеше, а съзнанието ми сякаш плуваше. Сутрините бяха още по-странни.
Предметите не бяха там, където ги бях оставила: телефонът лежеше на леглото, въпреки че вечерта беше на масата; дрехите — нахвърляни на стола; по пода имаше вещи, които със сигурност не бяха там. Понякога стаята изглеждаше напълно разхвърляна, сякаш някой беше претърсвал шкафовете.
Опитвах се да си обясня всичко с умора. С разсеяност. Убедих се, че просто не помня къде съм оставила нещата.
Няколко пъти се събуждах през нощта с усещането, че ме наблюдават. Но не отварях очи. Казвах си, че сънувам, че въображението ми си играе с мен. Докато страхът не стана твърде реален.
Една сутрин се събудих трепереща и разбрах — така повече не може. Поставих камера в стаята си, насочена към леглото, и я оставих включена през цялата нощ. Бях сигурна: ако в дома ми има още някой, камерата ще го покаже.
На сутринта седнах да гледам записа.
И тогава се ужасих. В началото — нищо. Аз спя, неподвижна. Но после… посред нощ бавно се изправям. Сядам на ръба на леглото. Стоя.
Камерата записваше всичко ясно и спокойно. Виждах как ходя из стаята, отварям шкафа, вадя вещи, хвърлям ги на леглото и по пода. Взимах телефона, гледах го, оставях го на друго място. Минавах покрай стола и го блъсках, докато пада. След това се връщах в леглото и отново лягах — сякаш нищо не се е случило.
Гледах екрана и не можех да дишам.
В апартамента нямаше никой.
Освен мен.
Не помнех нищо. Нито стъпките. Нито движенията. Нито хаоса. Всички нощи, целият страх, всички звуци — това бях аз.
Моят лунатизъм. Моето второ, нощно „аз“, за което дори не подозирах.
И най-страшното не беше, че някой се е разхождал из дома ми.
Най-страшното беше, че този „някой“ през цялото време съм била аз самата — и че сега ме очаква дълго лечение.