Млада косатка се беше заклещила между остри крайбрежни скали. Отливът я беше оставил безпомощна върху мокрите камъни, а отчаяните ѝ, протяжни викове ехтяха по брега. Свикнало да се движи свободно, огромното ѝ тяло се мяташе безуспешно. Всеки звук отслабваше, дишането ѝ се утежняваше, а кожата ѝ постепенно изсъхваше под силното слънце.
Морски биолог, работещ наблизо, чу зовът. Когато видя черно-бялата фигура сред скалите, той застина — животното още дишаше, но времето му изтичаше. Веднага извика помощ. След няколко часа пристигнаха доброволци и брегова охрана. Следващият прилив беше чак след осем часа — косатката може би нямаше да издържи.
Всички се заеха трескаво с работа. Някои я поливаха с вода, други постлаха мокри чаршафи върху нагорещената ѝ кожа. Биологът не се отделяше от нея, следеше дишането ѝ и я галеше успокоително.
„Дръж се, малка… още малко.“ Часовете се нижеха. Борбата на косатката затихна. Огромните ѝ очи се отваряха бавно — в тях нямаше страх, само дълбока умора и странно доверие, сякаш разбираше, че хората около нея са дошли да помогнат.
Към залез вятърът се усили, над морето се събраха облаци, а хоризонтът започна да се надига.
„Приливът идва!“ — извика биологът. Спасителите поставиха гумени дюшеци под тялото и вързаха въжета, за да я придържат, щом водата се върне.
Първата вълна я докосна нежно. Втората — по-силна — я разтърси. Косатката сякаш отговори на гласа на океана. Щом водата стигна до опашката ѝ, тя събра последните си сили, размаха перката и се плъзна обратно във водата.
Миг по-късно вече беше в своя дом. По брега избухнаха възгласи; някои се прегърнаха, други не скриха сълзите си. Косатката направи няколко неуверени движения, после отплува.
Преди да се изгуби в дълбините, тя изплува още веднъж и изстреля мощна струя вода към небето — като благодарност към хората, които ѝ бяха подарили втори шанс.