Двамата вълци се движеха внимателно по стръмните склонове, като всяко тяхно стъпване издаваше тихо скърцане върху камъните. Грей спря за момент, вдигна глава и погледна надолу към мъгливата долина. Нищо – само сухи дървета и запустели речни корита. Ноар се сви леко до него, усещайки напрежението в стъпките му.
— Трябва да продължим още малко, — прошепна Грей с хрипкав глас, който едва се носеше през горещия въздух. — Може би след склона ще намерим поток.
Ноар кимна, дишайки тежко. Всяка капка пот по козината й блестеше като малки диаманти в слабата светлина на залязващото слънце.
Дори умората не можеше да заглуши острия й слух – чуваше как сухите клонки пукаха под лапите им, усещаше движението на малки животни, които се опитваха да се скрият от жегата. Изведнъж Ноира спря рязко, ушите й се изправиха.
Грей също спря и присви очи, оглеждайки терена. В далечината, между сивите сенки на скалите, се появи движение – голям силует, който се плъзна почти незабелязано.
— Питон… — изсумтя Грей тихо. Ноар разтуптя сърцето си, но не издаде звук. Тя знаеше, че в този момент всяко паническо движение може да бъде фатално.
Питонът вече беше в готовност, оплетен сред камъните, готов да удари. Но вълкът не се отдръпна. Вместо това Грей стъпваше уверено напред, прикривайки Ноар с тялото си, готов да се изправи срещу заплахата, независимо от цената.
Тишината се простираше, докато двата свята – змийският и вълчият – се мереха в очакване на първия удар.