„Спаси ме“ – и аз го направих. Завинаги.
Църквата беше изпълнена със светлина и тишина. Цветните витражи пречупваха слънчевите лъчи, превръщайки ги в топли отблясъци по стените. Свещеникът четеше молитви с дълбок глас, а гостите гледаха с очакване — всеки поглед вперен в нас, в момента, в който се вричахме един на друг.
Всичко изглеждаше като в приказка. Погледнах бъдещия си съпруг в очите и изрекох с треперещо от емоция сърце: „Ти си най-важният човек в живота ми. Знам, че никога няма да ме предадеш.“
Но точно в този момент — залата избухна в смях. Гостите се смееха неудържимо, дори свещеникът изглеждаше объркан. За секунда не разбирах какво се случва. Погледнах назад — и тогава го видях. Зад гърба си той държеше табела. Голяма. С бели букви на черен фон. На нея пишеше:
„SAVE ME“
Светът ми се срина.
Сърцето ми се сви, очите ми се наляха със сълзи, но не им позволих да паднат. Не и пред него. Не и пред тях. С пълно спокойствие се приближих, взех табелата от ръцете му и започнах да я късам на малки парчета, едно по едно, с такава тишина около нас, че дори звукът от хартията се чуваше като писък.
— Подиграваш ли ми се? — попитах тихо, но твърдо, без да откъсвам поглед от очите му.
— Беше просто шега… — промълви той, вече без усмивка.
— Шега? На нашата сватба? В църква?
Какво точно е смешното?
Обърнах се към свещеника:
— Извинете ме, но тази сватба няма да се състои.
Зад мен се разнесе шепот. Някои ахнаха. Други сведоха погледи. А аз го погледнах още веднъж — и му казах с лед в гласа, но със сърце, което избираше себе си:
— Е, спасих те.
— Ти си свободен.
После се обърнах и тръгнах към изхода — бавно, с високо вдигната глава. Воалът ми се плъзгаше по пейките. Шумът от токчетата ми отекваше в църковната тишина. Но не чувах вече нищо. Само себе си Той искаше шоу.
Получѝ го.
Само че не това, което очакваше.