Децата дълго чакаха смъртта на баща си. Очакваха да получат наследство – голямата къща, земята и парите. Но старецът отказваше да умре. Тогава те решиха да ускорят съдбата му: изоставиха го в гъста гора без храна и вода, надявайки се, че дивите зверове бързо ще свършат работата, а полицията ще приеме всичко за злополука.
Старецът седеше облегнат на дърво, страхът го стискаше с ръце при всеки звук. В далечината се чуваше вой на вятъра, но зад него се долавяше и друго – виене на вълци. Тогава разбрал, че краят му е близо.
„Господи… това е истина…“ прошепнал той, докато стиснал ръце в молитва. Изведнъж се чули пукащи клони. Шумът приближавал. Старецът се опитал да стане, но тялото му отказвало да го послуша. Очите му бродели в мрака, докато не се появил вълк.
Козината му блестяла под лунната светлина, а очите му светеха загадъчно. Вълкът оголил зъби и се приближил. Нека стане, каквото трябва,“ помислил старецът. Затворил очи и започнал да се моли, очаквайки болка и страдание.
Но нещо неочаквано се случило. Вълкът спрял внезапно, навел глава и тихо изръмжал, сякаш говорел със стареца. Без да разбира какво става, той протегнал ръка и животното не отдръпнало. Напротив, позволило му да погали гъстата си козина.
Тогава спомените нахлули. Преди много години, когато още бил млад и силен, той открил в гората млад вълк, попаднал в капан на бракониери.
Тогава без страх и с риск успял да освободи звяра, който избягал без да се обърне. Но сега – сякаш помнел и ценял спасителя си.
Вълкът направил знак на стареца да седне. С трудност, почти без сили, той положил ръка на мощната шия на звяра. Вълкът станал и го завлякъл навътре в тъмната гора. Старецът чувал пукащите клони под лапите му, а в околността сенките на други животни се отдалечавали, пазейки ги.
На няколко километра по-нататък светлината на селото пробляснала. Хората, чули кучешки лай, излезли на улицата и видели невероятната сцена: огромният вълк грижовно носеше стареца пред портата, уморен, но жив.
Когато най-накрая бил в топлината на добри хора, старецът се разплакал. Не от страх, а от осъзнаването, че дивият звяр се оказа по-човечен от собствените му деца.