На оживена улица, в забързания ритъм на деня, една бременна жена внезапно спря. Залитна, сложи ръка на корема си и бавно коленичи на тротоара. Хората около нея се отдръпнаха. Никой не се приближи.
– Ето я драмата – промърмори някой от опашката пред близкия бар.
– Може просто да ѝ е прилошало – отвърна друг.
– Или е поредната измамница – добави жена с палто, вадейки телефона си, за да снима.
Никой не направи нищо. Само аз пристъпих напред. Не защото знаех какво да правя, а защото не можех да гледам настрани. Лицето ѝ бе бледо като платно. Устните ѝ трепереха.
– Как сте? – попитах, коленичейки до нея.
Не отговори. Контракции? Припадък? Болка? Не знаех. Зад нас гласовете продължаваха:
– Сега ще я ограби и ще се направи на герой…
– Не я пипай, идиот! Може да е заразна!
Не ги чух. Вдигнах я и я отнесох до колата. Карах бързо към най-близката болница.
Там стана нещо ужасяващо.
Всичко се завъртя. В приемната цареше напрежение. Лекари се събраха около нея. Минутите се влачеха. После един от тях се приближи към мен:
– Пристигнахте навреме. Жената има разкъсване на матката. Наложи се спешна операция. Без вас… нито тя, нито бебето щяха да оцелеят.
Замръзнах. Не чувствах ръцете си. Нито краката. Не вярвах, че това се случва. Два дни по-късно се върнах с букет цветя. Просто исках да ѝ покажа, че ми пука.
Когато влязох в стаята, тя се разплака.
– Не можете да си представите… – прошепна. – Това е петото ми дете. Четири загубих още в утробата си. Това е единственото, което оживя. Вече бях казала сбогом. А вие… вие сте ангел. Седнах до леглото ѝ. До нея, в малка люлка, спеше бебето – момиченце. Топло. Розово. Живо.
– Как я кръстихте? – попитах.
Жената се усмихна през сълзите си.
– Надежда. Ваша е.