Когато Тиаго настоя да спим в отделни стаи, усетих странна смесица от болка и объркване. „Имам неспокоен сън“, каза ми той меко, но интуицията ми шепнеше, че това не е цялата истина. Нещо в гласа му, в погледа му, не ми даваше мира.
Първите нощи бяха тежки и самотни. Но постепенно започнах да забелязвам нещо необичайно — странни шумове от стаята му. В началото бяха едва доловими — щракване, скърцане, шепот. Но с всеки изминал ден те се засилваха и ставаха все по-необясними.
Мислите ми започнаха да се въртят в кръг. Какво правеше той там? Имаше ли нещо, което не искаше да знам? Или — и тази мисъл ме ужасяваше — се готвеше да ме напусне? Една нощ, притисната от собственото си безпокойство, реших да разбера истината.
Приближих се с инвалидната си количка до вратата му, водена от страх, но и от решимост.Протегнах ръка към дръжката — и замръзнах. Беше заключено. Студена вълна ме заля. Какво толкова важно имаше вътре, че да ме държи далеч?
На сутринта, по време на закуска, вече не можех да се сдържам:
— Тиаго, защо заключваш вратата си вечер? Какво става там?
Той ме погледна хладно:
— Казах ти вече, имам нужда от спокойствие. Това не е нещо, което трябва да те тревожи.
Но тонът му беше чужд, сякаш говореше на непозната. Между нас се отваряше пропаст. А същата вечер… нещата се промениха окончателно. Звуците вече не бяха просто странни. Те бяха зловещи.