След години на копнеж, Емили най-сетне сбъдна мечтата си – роди три прекрасни момиченца. Софи, Лили и Грейс бяха всичко, което някога бе искала – плод на надежда, молитви и безброй безсънни нощи. Докато ги люлееше в ръцете си, сърцето ѝ преливаше от любов. Шепнеше им обещания – за закрила, за нежност, за това, че никога няма да ги изостави.
Но само ден по-късно, светът ѝ се срина. Когато Джак се върна в болничната стая, нещо в него беше различно. Лицето му — бледо. Погледът — празен. Стъпките — колебливи. Спря на прага, без да се приближи.
— Джак? — прошепна Емили и посочи стола до себе си. — Ела да се запознаеш с момичетата. Те са тук… успяхме.
Той се усмихна слабо, но не направи крачка напред. Очите му се плъзгаха върху бебетата, сякаш гледаше нещо непознато, чуждо. След няколко мига на мълчание, Джак промълви:
— Емили… не мисля, че можем да ги задържим.
Думите му се забиха като нож.
— Какво говориш? Те са нашите дъщери!
— Майка ми… — гласът му трепна — … беше при една гадателка. Каза ѝ, че момичетата са прокълнати. Че ще донесат нещастие. Че ще… причинят смъртта ми.
Емили го гледаше с вцепенение. Студеният страх в гърдите ѝ се стопи, заменен от ярост.
— Ти си готов да изоставиш децата си заради някакви безумни суеверия?
— Ако искаш да се грижиш за тях… това е твой избор. Но аз… не мога — изрече той и излезе, без да се обърне.
Емили остана сама. Но не и слаба.
Тя ги прегърна по-силно, прошепна им отново:
— Аз ви избрах. И никога няма да ви оставя.