— Ще се върна след малко — казах на Николай.
Той дори не вдигна очи от телефона си.
— Добре.
Влязох в банята и затворих вратата.
Нямах представа, че телефонът ми е започнал да записва звук още преди да стана от дивана. Бях активирала функцията по-рано същия ден, докато тествах приложение за запис на глас, и просто бях забравила да я изключа.
Около петнадесет минути по-късно излязох.
Николай стоеше в кухнята.
— Готова ли си? — попита.
— Почти.
Всичко изглеждаше нормално.
Докато не видях малката червена точка на екрана.
Запис.
Първоначално реших, че няма значение.
После се поколебах.
Погледнах към Николай.
Той беше обърнат с гръб към мен и приготвяше кафе.
Отворих файла.
Първите минути съдържаха само шум от телевизора и звуци от кухнята.
После чух гласа на Николай.
— Най-после ще приключим с това.
Сърцето ми се сви.
След това чух друг глас.
Женски.
— Сигурен ли си, че тя няма да разбере?
Замръзнах.
Това беше гласът на сестра му, Елена.
— Няма — отговори Николай. — Тя ми има пълно доверие.
Седнах на ръба на леглото.
Не можех да повярвам.
Продължих да слушам.
— А апартаментът? — попита Елена.
— След сватбата ще го прехвърлим. Тя сама ще подпише документите, ако я убедя, че това е заради данъците.
Затворих очи.
Апартаментът беше мой.
Бях го купила преди години със спестяванията си.
Николай никога не беше настоявал да го прехвърлям.
До този момент.
— А парите в сметката? — попита Елена.
Последва кратко мълчание.
— И тях ще уредим. Важното е първо да се оженим.
Усетих как ръцете ми започват да треперят.
Тогава Елена каза нещо, което ме накара да спра записа.
— Ами ако тя откаже?
Николай се засмя.
— Тя няма да откаже. Толкова е влюбена в мен, че би направила всичко.
Останах неподвижна.
Човекът, за когото мислех, че ме обича, току-що беше описал любовта ми като слабост.
Изслушах записа още два пъти.
Нямаше съмнение.
Те планираха да ме накарат да прехвърля собствеността върху апартамента си след сватбата.
И Николай знаеше точно как да ме убеди.
Когато се върнах в кухнята, той се усмихна.
— Защо си толкова мълчалива?
Погледнах го.
— Просто мисля.
— За какво?
— За сватбата.
Лицето му веднага светна.
— Нямам търпение.
Аз също се усмихнах.
Само че моята усмивка беше съвсем различна.
— И аз.
Тази вечер не му казах нищо.
На следващия ден отидох при адвокат.
Показах му записа и всички документи за апартамента.
Той ме посъветва да не подписвам нищо и да пазя оригиналите на документите си.
След това направих още нещо.
Отмених сватбата.
Николай разбра, че нещо не е наред, когато не го пуснах да влезе в апартамента.
— Какво става? — попита той.
— Свърши.
— Какво е свършило?
— Сватбата.
Лицето му пребледня.
— Защо?
Извадих телефона си.
— Защото случайно оставих телефона си да записва, когато отидох под душа.
Той застина.
Няколко секунди не каза нищо.
После започна да се оправдава.
— Това не е целият разговор.
— Чух достатъчно.
— Елена беше тази, която настояваше!
— А ти се съгласи.
Той замълча.
— Аз те обичам — каза след малко.
Поклатих глава.
— Не. Ти обичаше това, което можеше да получиш от мен.
— Не е вярно.
— Тогава защо щеше да ме лъжеш?
Николай нямаше отговор.
Няколко седмици по-късно разбрах, че Елена е имала сериозни финансови проблеми и двамата са планирали да използват моите средства, за да ги покрият.
Николай се опита да ми се обади още няколко пъти.
Не отговорих.
Не защото мразех човека, когото някога обичах.
А защото най-накрая разбрах нещо много важно.
Доверието не се доказва с обещания.
Доказва се с действията, които човек предприема, когато мисли, че никой не го слуша.
А аз случайно бях чула точно това, което Николай никога не е искал да чуя.
И така един обикновен душ ми спести години от живота с човек, който вече беше планирал бъдещето ми без мен.