— Продължавайте, госпожо.
Дойна примигна изненадано.
— Моля?
— Разкажете всичко, което синът ви е говорил за тази жена. Около нас внезапно настъпи пълна тишина.
— Искам да чуя всяка една дума.
Дойна не разбираше защо колегите ми изведнъж замълчаха. Още по-малко подозираше кой е мъжът, пред когото само преди минути настояваше да бъда уволнена.
Тя се поколеба за миг, после вирна брадичка, убедена, че най-после е намерила някого, който ще „ме постави на място“.
— Синът ми работи от сутрин до вечер заради тази жена! — заяви тя. — Има две работи! Плаща вноски, сметки, всичко! А тя харчи парите му за скъпи дрехи и ходи по хотели с други мъже!
Посивелият мъж я изслуша мълчаливо.
— Две работи? — попита накрая.
— Точно така.
Той се обърна към мен.
— Ирина, знаеше ли, че Раду работи на две места?
— Не.
— Разбира се, че не знае! — намеси се Дойна. — Изобщо не я интересува колко се жертва синът ми.
Мъжът замълча за няколко секунди.
— Госпожо Попа, казвам се Александру Йонеску.
Дойна го погледна в очакване.
— Основах тази компания преди двадесет и седем години. В момента съм нейният основен акционер.
Усмивката веднага изчезна от лицето ѝ.
— Вие сте… собственикът?
— Да.
Дойна погледна към мен, после отново към него.
— Тогава би трябвало още по-добре да знаете какъв служител е…
— Ирина не е моя служителка.
Настъпи тишина.
— Какво?
Александру пристъпи към бюрото ми.
— Ирина Йонеску е главен изпълнителен директор на тази компания и притежава дялове в нея.
Дойна примигна няколко пъти.
Но истинският удар тепърва предстоеше.
— И е моя дъщеря.
Всички около нас онемяха.
Дойна ме погледна така, сякаш ме виждаше за първи път.
— Ти…?
— Да.
— Но Раду ми каза, че работиш тук за обикновена заплата.
Усетих горчивина в устата си.
— Изглежда, Раду ви е разказал доста неща.
Александру взе снимката, която лежеше на бюрото ми.
— Това ли е мъжът, с когото, според вас, дъщеря ми изневерява на съпруга си?
— Ами… да.
— Той е финансовият директор на компанията. Вчера с Ирина се срещнаха с представители на банката. Автомобилът, с който са пристигнали, е служебен.
Дойна погледна снимката. Самоувереността, с която беше влязла в сградата, постепенно се стопяваше.
— Откъде можех да знам…
— Именно това е проблемът — казах аз. — Вие не знаехте нищо. И въпреки това дойдохте тук, за да ме представите пред десетки мои колеги като безсрамна жена.
Тя притисна чантата към гърдите си.
— Защитавах детето си.
— От мен?
— Раду ми каза, че е напълно изтощен. Че работи само за да изплаща дълговете си. Че ти му вземаш парите и…
— Какви дългове?
Дойна замълча.
— Вашите вноски — отговорих аз.
Поех дълбоко въздух.
— Апартаментът е мой. Купих го преди сватбата ни. Аз изплащам кредита.
Лицето ѝ веднага се промени.
— Но той…
— Повечето сметки също плащам аз. През последните четири месеца почти всичко беше за моя сметка.
— Това е невъзможно.
Тогава баща ми зададе въпроса, който самата аз не бях имала смелост да задам:
— Госпожо Попа, според вас къде работи синът ви?
Дойна назова една IT компания в Букурещ.
Познавах я.
И изведнъж си спомних нещо важно.
Преди четири месеца Раду ми каза, че е преместен в нов проект и затова работното му време станало непредвидимо.
Извадих телефона си.
— Ирина, какво правиш? — попита баща ми.
— Проверявам нещо.
Не ми отне много време.
Мой бивш колега от университета работеше в същата компания. Писах му съобщение.
Отговорът пристигна почти веднага.
Прочетох го веднъж.
После още веднъж.
— Какво се случи? — попита Дойна.
Вдигнах поглед.
— Раду вече не работи там.
— Какво?
— Напуснал е преди четири месеца.
Дойна се засмя нервно.
— Невъзможно. Всяка сутрин излиза за работа.
— И на мен ми казва същото. За първи път гневът на лицето ѝ беше заменен от нещо съвсем различно.
Страх.
Позвъних на Раду.
След няколко секунди той вдигна.
— Здравей, скъпа. В момента съм на среща. Ще ти се обадя по-късно…
— Майка ти е в офиса ми.
Настъпи тишина.
— Какво?
— Дошла е да каже на колегите ми, че аз те издържам, че имаш две работи и че ти изневерявам.
Той не отговори.
— Раду, къде работиш?
— Защо ме питаш това?
— Много прост въпрос.
— Нали ти казах…
— Проверих. Напуснал си онази компания преди четири месеца.
Тишина.
Дойна пристъпи по-близо, за да чуе разговора.
— Раду? — попита тя. — Какво казва тя?
Включих високоговорителя.
— Мамо, какво правиш там? — чухме гласа му.
— Каза ми, че имаш две работи!
— Не трябваше да ходиш там!
Дойна внезапно пребледня.
— Имаш ли работа или не?
— Мамо, не сега…
— Отговори ми!
Последва дълго мълчание.
— Не.
Дойна се хвана за облегалката на стола.
— Тогава откъде имаш пари?
Погледнах телефона си.
Вече знаех отговора.
През последните месеци многократно му бях превеждала пари — за кола, за „временни затруднения“, за различни курсове, които уж щяха да му помогнат да се развие професионално.
— От мен — казах.
Дойна ме погледна невярващо.
— Какво?
— Аз издържам сина ви от четири месеца.
Раду веднага започна да се оправдава:
— Ирина, нещата са по-сложни…
— Не. Всичко е много просто.
Спомних си всички вечери, когато се прибираше уморен и ми разказваше колко ужасен бил денят му.
Всички сутрини, когато вземаше лаптопа си и излизаше.
Всички моменти, в които се чувствах виновна, че работя прекалено много.
— Къде ходеше всяка сутрин?
Той не отговори.
— Раду?
— Работя върху собствен проект.
— От четири месеца?
— Исках да започна собствен бизнес. Не исках да ти казвам, преди да съм сигурен, че ще успея.
Затворих очи.
— Тогава защо каза на майка си, че имаш две работи и че издържаш мен?
— Защото постоянно ме питаше защо нямаме пари!
Това ми беше достатъчно.
Най-много не ме болеше дори лъжата на Дойна, че му изневерявам.
Не и сцената, която беше направила пред колегите ми. Най-много ме болеше, че собственият ми съпруг беше изградил образа си на жертва, представяйки мен като виновна за всичко.
— Довечера ще се прибереш. Ще поговорим — казах.
— Ирина…
— Това не е въпрос.
Затворих телефона.
Дойна стоеше пред мен със сълзи в очите.
— Аз наистина му повярвах…
— Знам в какво сте повярвали.
— Той ми каза, че страда.
— А вие му повярвахте, без нито веднъж да ме попитате каква е истината.
Тя сведе поглед.
— Съжалявам.
Не я накарах да го повтори. Нямах нужда да я унижавам.
— Приберете се вкъщи, госпожо Попа.
Тя кимна и тръгна към изхода.
Преди да излезе, се обърна.
— Ирина… наистина не знаех.
— Следващия път, когато не знаете нещо, попитайте. Не съдете.
Когато вратата се затвори след нея, колегите ми бавно се върнаха по местата си.
Баща ми остана до мен.
— Искаш ли да се прибереш? Погледнах доклада, който все още стоеше отворен на монитора ми.
— Не. Искам да довърша започнатото.
Същата вечер Раду ме чакаше вкъщи.
Опита се да обясни, че се чувствал незначителен до мен. Че успехите ми го карали да се чувства безполезен. А когато майка му го хвалела за това колко много „се жертва за семейството“, било по-лесно да продължи да лъже, отколкото да признае истината.
Изслушах го докрай.
— Разбирам защо си го направил — казах.
В очите му проблесна надежда.
— Тогава може би…
— Това, че те разбирам, не означава, че приемам постъпките ти.
Надеждата изчезна от лицето му.
Не го помолих да си тръгне, защото беше загубил работата си.
Помолих го да си тръгне, защото в продължение на месеци беше изграждал образа си на жертва за моя сметка.
А когато майка му ме представи като невярна и користна жена, той ѝ беше дал всички необходими лъжи, за да ѝ повярва.
Две седмици по-късно започнах процедурата по развод. Дойна повече никога не се появи в офиса ми.
Една сутрин обаче на рецепцията ме чакаше букет цветя и кратка бележка:
„Осъдих жена, която всъщност никога не познавах. Съжалявам.“
Запазих бележката.
Не защото можеше да заличи случилото се.
Запазих я, защото понякога най-трудният урок не е да разберем, че сме сгрешили в преценката си за някого.
Най-трудното е да осъзнаем, че човекът, когото сме защитавали на всяка цена, през цялото време е лъгал именно нас.