— Какви хамали, Габор? — попитах тихо, почти с прекалено спокойствие, въпреки че вътре в мен кипеше добре познатата смес от изумление и ярост.
— Ами… идват за пералнята. Обещах я на майка. Знаеш, нейната се развали окончателно. Ние имаме две заплати, ще спестим пак. Но за мама е трудно. Тя не иска много, само да бъде третирана като човек.
Оставих коша на пода. Моята чисто нова пералня. Моята гордост, с безшумен мотор, директно задвижване и програма за пара.
Бях се мъчила половин година да събирам пари от бонуси и отпуски, защото старата ни машина не само че не переше петната, но правеше „екзорсизъм“ върху дрехите и подскачаше из банята като разбит трактор, готова да събори стената към съседите.
И сега, когато най-после имах спокойствие и чистота, Ержебет беше решила, че „хуманното отношение“ означава, че нашият комфорт трябва да бъде преместен при нея. Ержебет, моята свекърва, имаше особен талант. Беше убедена, че знае всичко – от геополитиката до това как се премахват упорити петна.
Преди седмица ни изнасяше лекции в кухнята: — Тези перилни препарати днес са чиста отрова! — заявяваше тя, разбърквайки демонстративно чая си. — Една истинска жена пере с домашен сапун и горчица. Горчицата почиства аурата на дрехите! Вашите химикали разрушават имунната система.
— Ержебет — отговорих спокойно, но рязко, — горчицата не разгражда органичните петна. Затова в препаратите има ензими.
Освен това те действат на 40 градуса, докато в гореща вода се разрушават. Домашният сапун в твърда вода оставя само остатъци, които се натрупват като котлен камък по нагревателя. Не е чудно, че старата ти пералня изгоря.
Ержебет се зачерви като домат на слънце. — Гледайте я ти, станала е химик! Живяла съм цял живот, ти ли ще ме учиш? Ти, която дори не си била родена, когато започнах да пера? Неблагодарна и невъзпитана твар!
Тя затръшна вратата, сякаш затваряше портите на рая за грешници. И все пак, тази жена, която мразеше модерните технологии, се канеше да вземе чисто новата ми пералня.
— Добре, Габор — казах аз, подпирайки се на рамката на вратата със скръстени ръце. — Щом искаш хамали, нека дойдат. Майката е свещен дълг, нали? Габор видимо се отпусна. Очакваше крясъци и сълзи.
Забрави обаче, че една учителка с двадесет години стаж не крещи. Тя просто пише отсъствия в дневника и вика настойника. В този случай – самия него. — Благодаря ти, Анна, знаех, че ще разбереш! — беше на седмото небе.
— Ще донеса майчината за нас… — Не е нужно — прекъснах го. — Само ще заема място. Дайте я за скрап. — Но тогава къде ще перем? — Как къде? — усмихнах се сладко. — На ръка, скъпи. Само една малка подробност: работя на щат и половина в училище и често проверявам тетрадки до полунощ.
Купих си пералня, за да не бъда робиня на дома. Ти дари това решение на майка си. Следователно, проблемът с мръсните дрехи сега е твоя отговорност. — Хайде де! — изсмя се Габор, отваряйки вратата за хамалите. — Ще пера аз, голяма работа! Бабите ни са прали на реката и са се справяли. Ще се справя и аз.
Това беше изречението, с което подписа присъдата си.
През първите три дни Габор се наслаждаваше на ролята си на „перфектния син“. Ержебет звънеше вечер и се хвалеше със „златното момче“, което е отгледала. Но кошът с мръсно пране в банята се пълнеше тихо и неумолимо.
В събота сутринта Габор влезе в кухнята, разтягайки ръце, очевидно очаквайки закуска. В чинията наистина имаше омлет, но до него стояха син леген, калъп сапун и пакет сода. — Какво е това? — стегна се съпругът ми. — Твоята екипировка. Пълният арсенал за пране — отпих спокойно кафето си. — Там са ризите ти за работа, спортните екипи и чаршафите ни. Двоен калъф за завивка, Габор. Очаква теб и силните ти ръце. След като си обещал.
Габор измърмори, грабна легена и изчезна в банята. Звукът от водата беше обещаващ. Психологическият трилър започна четиридесет минути по-късно. Седях във фотьойла, когато чух тежко дишане от банята
Приближих се и погледнах през цепнатината на вратата. Габор, с лице червено като огън, се бореше над ваната. Мократа завивка тежеше поне десет килограма. Тя се хлъзгаше, усукваше се и нямаше никакво желание да бъде изцедена. Мръсна вода пръскаше навсякъде, а пръстите на съпруга ми бяха побелели от усилие. — Е, мъдростта на бабите не помага ли? — попитах с фалшива милост.
— Навий я като въже и я изстискай така. И не забравяй да я изплакнеш три пъти, иначе препаратът ще остане и ще се чешеш цяла нощ. — Сега… ще бъде… — пъшкаше Габор, опитвайки се да хвърли мокрото чудовище от ваната.
До вечерта съпругът ми не можеше да се изправи. Ръцете му бяха червени и набръчкани. Домът приличаше на обществена пералня от 30-те години. Габор седеше на дивана с изражение на пълно отчаяние.
Тогава телефонът иззвъня. На екрана пишеше: „Мама“. Габор включи на високоговорител. — Габорче! — крещеше Ержебет. — Този нов боклук се счупи! Свири, мига в червено и блокира вратата! Сложих вътре якето, палтото на баща ти и две одеяла, а този звяр дава грешка и не помръдва!
— Не ми говори за твоите умни сензори! — викаше Ержебет. — Дали сте ми счупена машина, за да се отървете от майка си! Ще викам техник, ще пусна оплакване и ще ви съдя за морални щети!
Габор погледна собствените си червени ръце, а после телефона. В този момент нещо в него се пречупи. Сляпото синовно подчинение се срина. — Мамо — каза Габор с глас толкова остър, че Ержебет млъкна моментално.
— Няма да викаш никакъв техник. Утре сутрин идвам с хамалите и връщам машината обратно. — Как така ще я връщаш? А аз с какво ще пера? — В легена, мамо. С горчица. Ще има толкова силна аура, че ще ти се завие свят.
Той затвори. Къщата потъна в тишина, прекъсвана само от капането на вода. — Значи утре сутрин хамали? — попитах, връщайки се към тетрадките си. — Точно в девет — отговори съпругът ми рязко, масажирайки гърба си.
На следващия ден сребърната красавица се върна на мястото си: в нашата баня. Габор я свърза с толкова грижа, сякаш инсталираше животоспасяващ апарат.
Ержебет се почувства смъртно обидена и повече от месец не ни се обади. Не държах проповеди. Просто сложих ризите на Габор в пералнята, хвърлих капсула препарат, натиснах бутона и машината започна да работи тихо и послушно.
Истината победи – без крясъци и семейни войни. Само с помощта на гравитацията, памука и желязната логика. А Габор оттогава, преди да каже на майка си „разбира се, вземи я“, инстинктивно трие ръцете си, защото помни колко тежи една мокра завивка.