Елена отключи собствен ключ и веднага чу непознат смях, идващ от кухнята.
Смехът беше силен и свободен. Не такъв, какъвто е смехът на гости.
Така се смеят хората, които са сигурни, че тук са добре дошли.
Тя застина в коридора.
На пода стояха дамски обувки на висок ток.
Не евтини.
До тях – светло палто, внимателно окачено на закачалката, която Денис винаги подминаваше, когато хвърляше якето си където му падне.
От кухнята се носеше аромат на печено месо, подправки и сладък парфюм.
Не нейният парфюм.
Елена бавно затвори вратата.
В гърдите ѝ не трепна нищо.
Нито гняв, нито истерия.
Само тежко, неприятно осъзнаване, което отдавна се въртеше някъде около нея, но не можеше да се превърне в думи.
През последните месеци Денис се беше променил рязко. Започна да се прибира късно.
Държеше телефона си с екрана надолу. Излизаше да пуши на стълбището, въпреки че преди пушеше спокойно на балкона.
Раздразняваше се от обикновени въпроси.
И най-важното – изведнъж започна да говори за апартамента.
Твърде често.
„Време е да ми прехвърлиш част от него“ — беше подхвърлил уж между другото.
„Все пак сме семейство.“
„Нормалните съпруги не се държат така.“
„Не ми ли вярваш?“
Елена само се усмихваше.
Апартаментът беше неин.
Напълно.
Наследство от баба ѝ, много преди да срещне Денис.
После дойде ремонтът.
После сватбата.
После той се нанесe.
И много бързо започна да се държи така, сякаш жилището е станало негово по право. В кухнята седеше момиче на около двадесет и пет години.
С перфектен грим.
Тънки пръсти с дълъг маникюр.
Облечена с неговата тениска.
Елена я разпозна веднага.
Денис я беше купила тя.
Момичето държеше чаша вино и се смееше.
Денис я видя.
Лицето му пребледня.
„Лена… ти защо се прибра толкова рано?“
Елена остави спокойно чантата си.
Постави ключовете на масата.
Погледна момичето.
„Коя е тя?“ — попита тя спокойно.
„Аз…“ — започна Денис, но се запъна.
„Жена ти ли си?“ — попита момичето.

Настъпи тишина.
И това беше достатъчно.
Лицето на момичето се промени.
„Ти ми каза, че сте разделени.“
Елена кимна.
„Класика.“
„Денис, стига!“ — изкрещя той.
Елена само го погледна.
„Кедвескe, не са ли те предупредили, че живееш в моя апартамент?“
Момичето пребледня.
„Какъв… твой апартамент?“
„Буквално.“ „Този апартамент е мой.“
„А ти просто си гост.“
Денис се вцепени.
„Спри веднага!“
Но Елена не го погледна.
Момичето се изправи.
„Мисля, че ще си тръгна…“
„Седни“ — каза спокойно Елена.
„Ще ти бъде полезно да чуеш.“
„Това е лудост!“ — изсъска Денис.
„Не, Денис.“
„Лудостта ти започна отдавна.“
Момичето отвори документите, които Елена постави пред нея.
След няколко секунди вдигна поглед.
„Ти живееш при жена си?“
„Това е временно!“ — изкрещя Денис.
Елена се усмихна.
„Четири години е временно?“ Момичето го погледна с отвращение.
„Отвратителен си.“
И си тръгна.
Вратата се затръшна.
Денис избухна.
„Ти съсипа всичко!“
„Аз ли?“
„Да!“
„Ти нарочно се прибра!“
Елена се засмя.
„Не, Денис.“
„Ти сам се погрижи за това.“
„Като доведе любовница в моя дом.“
„Твоят дом…“ — изсъска той.
„Това е МОЙ дом.“
„Без мен нямаше да си никой!“
Елена го погледна спокойно.
„Ако не беше този апартамент… кой щеше да те търпи?“
Настъпи тишина.
И той разбра, че е отишъл твърде далеч.
„Ще се разведем“ — каза тя спокойно.
„И ще сменя ключалките.“
„Ти не можеш да ме изгониш!“
„Мога.“
И тя вече беше взела телефона си.
Денис замръзна.
За първи път разбра, че това не е заплаха.
А решение.
И в този момент за първи път усети страх.

