Сутринта отново започна по същия начин, както вече три години подред. Будилникът на Марина звънна точно в 6:30. Тя винаги ставаше първа, тихо се измъкваше от леглото и отиваше да се изкъпе.
Двайсет минути по-късно излизаше от банята свежа и готова. Кирил се оправяше за десет минути и в седем вече двамата седяха в кухнята с по една чаша кафе, обсъждайки деня си.
В 7:30 Марина излизаше за работа. Кирил оставаше още половин час, защото офисът му беше по-близо.
Всичко работеше идеално.
Точно, подредено, предсказуемо.
Нямаше спорове, нямаше бързане. Двустайният апартамент на последния етаж в панелния блок беше техният малък свят. Място, където всичко си имаше място.
Ключовете — на шкафа до входа.
Обувките на Марина — на лявата етажерка.
Ботушите на Кирил — вдясно.
Хавлиите — винаги отделно в банята.
Всичко беше просто.
Всичко беше тяхно. Докато не дойде онзи октомврийски ден.
Кирил се прибра уморен и напрегнат. Марина затопляше вечерята, когато той се облегна на вратата.
— Днес се обади майка ми.
Марина вдигна поглед.
— Нещо станало ли е?
— По-скоро да… и не.
Каза, че ѝ е трудно сама. Кръвното ѝ се колебае, а съседите постоянно вдигат шум. Замълча.
— Мисля… може да дойде да живее при нас за известно време.
Марина застина с лъжицата в ръка.
— За известно време? Колко?
— Не знам.
Кирил не я поглеждаше.
— Месец. Два. Докато се почувства по-добре.
Марина остави лъжицата.
Погледна го.
— Добре.
Накрая кимна.
— Но наистина само временно.
Кирил се усмихна облекчено и я прегърна.
— Знаех, че ще ме разбереш. Седмица по-късно пристигна Ми́рослава Андреевна.
Таксито спря пред блока. Два огромни куфара и няколко кашона бяха свалени долу. Марина ги наблюдаваше от прозореца с неприятно свиване в гърдите.
„За два месеца ли са тези неща?“ — помисли си тя.
Възрастната жена влезе с Кирил. Елегантна, с кърпа на главата и строг поглед, който веднага огледа апартамента.
— Чисто е — каза тя. — Това е добре.
Първите дни бяха спокойни.
Тя четеше, гледаше телевизия, дори помагаше в кухнята. Питаше, преди да вземе нещо от хладилника.
Марина започна да се отпуска.
Може би беше сгрешила.
Може би наистина ще е временно.
Но на осмия ден всичко се промени.
Марина се прибра и видя, че кухнята е пренаредена.
Съдовете — на други места.
Подправките — разместени.
В хладилника имаше бележка:
„Тази извара повече не я купувай. Не е хубава.“
Марина пое дълбоко въздух и замълча.
— Марина! — чу се от хола.
— Да?
— Виж стаята. Пренаредих я. Така е по-добре.
Когато влезе, диванът беше преместен, масата — до прозореца, фотьойлът — обърнат в друга посока.
— Защо направихте това?
Ми́рослава Андреевна се усмихна спокойно.
— Фън шуй. Така е по-добре за енергията.
— На нас ни беше добре и преди.
— Ще свикнете. Кирил само сви рамене:
— Тя знае повече.
— Това е нашият дом.
— Вече и неин.
Марина замълча.
И започна да мълчи все повече.
Докато не дойде моментът, в който повече не можеше. Една сутрин имаше важна среща в 9:00. Влезе в банята рано, бързаше.
— Отвори веднага! — чу се тропане.
— След малко съм готова!
— Не ме интересува!
После се обади Кирил.
— Марина, излез.
— Имам среща!
— Излез. Майка ми бърза.
— Всеки ден стои по 40 минути!
— Ставай по-рано.
— Ставам в 6:30!
— Ставай в 6:00.
И тогава нещо в нея се скъса.
— Не — каза спокойно. — Няма да изляза.
Вратата се отвори насила.
Кирил я хвана за ръката и я изкара.
— Стига сцени.
Ми́рослава Андреевна влезе доволна в банята.
Марина го погледна:
— Ти наистина ли го направи?
— Не драматизирай.
— А аз?
— Ти си млада. Ще издържиш.
Тогава тя разбра.
Всичко беше свършило.
— Изнасяйте се — каза тихо. — И двамата.
Кирил се засмя.
— Шегуваш ли се?
— Не. Това е моят апартамент.
Вечерта домът беше празен.
И за първи път от дълго време Марина усети тишина.
Не самота.
Свобода.
Тя подреди всичко по старому.
И седна до прозореца с чай.
Без гласове.
Без натиск.
Без чужди решения.
На следващата сутрин се събуди в 6:30.
Спокойно.
И за първи път отдавна — истински у дома.