— „Побързай и нахрани роднините ми“, каза годеникът ми в собствения ми апартамент. Час по-късно той излезе от жилището ми без годеница и без ключове.
— Оля, защо стоиш там като чужда?
— Хайде, размърдай се и се погрижи за гостите.
Държах в ръцете си тава с топла храна: печени пилешки бутчета с картофи, приготвени, между другото, за двама. Аз и Стас бяхме планирали спокойна вечеря и разговор за сватбата.
Спокойно.
Менюто, гостите, бюджетът — всички онези неща, за които говорят зрелите хора.
Но вместо това дойдоха четирима души.
Без предупреждение.
Без „може ли?“. Просто в шест часа вечерта в събота някой позвъни на вратата, а там стояха Стас с майка му Тамара Анатолиевна, баща му Виктор Сергеевич и по-голямата му сестра Алия със съпруга ѝ Дима.
— Изненада! — каза Стас и ме целуна по бузата.
— Семейен съвет!
Тогава все още мълчах.
Усмихнах се.
Поканих ги вътре.
Казах си: добре, неочаквано е, но ще приготвя нещо.
В хладилника имах салам, бях мариновала херинга сутринта, а бутчетата вече бяха във фурната.
Отворих „Хортица“, която съседът чичо Витя ми беше подарил миналата седмица, след като му поправих електрическата кана през стената.
Те седяха вече час.
Тамара Анатолиевна огледа апартамента и направи гримаса.
Виктор Сергеевич седна в моето кресло до прозореца — единственото, на което държа одеяло, защото тапицерията е износена — и започна да прелиства моя книга. Алия и Дима се настаниха на дивана, а Алия веднага попита:
— Това плочки ли са или тапет? — посочи стената в кухнята.
— Плочки.
— Странни са.
При нас така се правеше около 2010 година.
Замълчах.
Въпреки че аз ги бях сложила миналата година.
Сама.
С нивелир.
И бяха напълно нормални — бели, тип „метро“, изобщо не „странни“. Но когато Стас каза:
— Хайде, размърдай се и се погрижи за гостите,
нещо в мен щракна.
Спокойно.
Като превключвател.
Оставих тавата на масата.
— Стас.
Ела за секунда в коридора.
— Оля, после ще говорим…
— За секунда.
Той демонстративно завъртя очи пред родителите си, сякаш искаше да каже: „Вижте я колко е капризна“, но все пак излезе.
— Стас.
Ти у дома ли си?
— Какво означава това?
— Буквално.
Чий е този апартамент?
— Твой. И какво от това?
— Нищо.
Просто искам да сме сигурни, че и двамата помним.
Той ме погледна така, сякаш съм глупава.
— Оля, защо се ядосваш?
Дойдоха мама, татко, Алия и Дима.
Това е семейство! След месец е сватбата, трябва да се опознаем по-добре.
— Стас.
Опознаването е, когато предупредиш предварително.
И когато донесеш торта.
Не когато идваш с шест души без да се обадиш.
— Четири.
— Какво?
— Четирима са. Ние двамата също сме тук.
Общо шест.
Погледнах го.
Сериозно.
Поправяше ме за смятане.
Сериозно.
— Стас.
Върни се при тях.
Идвам след малко.
Влязох в кухнята.
Не при тях — в кухнята.
Затворих вратата.
Извадих телефона.
Отворих бележките.
И направих това, което трябваше да направя още преди месец, когато Тамара Анатолиевна ми каза по телефона: „Оличка, важното е да не мислиш веднага за деца. Нека Стасик първо се оправи, още има кредит за колата.“
Кредит за колата.
За „Лада Гранта“.
Тогава също замълчах.
Отворих списъка.
Пазех го от два месеца.
Не за скандал.
За себе си.
За да разбера в какво се забърквам.
Списъкът беше:
— Стас живее при мен от октомври.
— Не плаща наем.
— Не участва в сметките.
— Храната я купувам аз.
Веднъж купи бира и чипс и каза: „Аз черпя“.
— Колата му е на кредит.
— Моята халка е с мои пари.
— Сватбата: делим всичко 50/50.
— Апартаментът е мой.
Платен от мен, с години труд.
Прочетох го и си помислих:
Оля, ти си глупачка.
На 35 години си.
Живяла си сама осем години след развода и си била добре.
И въпреки това стигна дотук. От стаята се чу гласът на Тамара Анатолиевна:
— Стасик, къде е твоето? Пилето изстива.
„Стасик“.
Отворих вратата.
— Уважаеми гости.
Моля, облечете се и си тръгнете.
Тишина.
— Какво?
— Вечерята приключи.
Облечете се.
Колата долу ли е?
Приберете се.
Алия се изправи:
— Сериозно ли говориш?
— Напълно.
За първи път от половин година.
Стас излезе:
— Какво правиш?!
— Моля те, тръгни си.
— Аз живея тук!
— Живял си тук по моя покана.
Оттеглям поканата.
Отидох в спалнята.
Взех чантата му.
Сложих всичко вътре.
След пет минути беше готово.
Изнесох я в коридора.
Всички стояха там.
Тамара беше зачервена от гняв.
Виктор мълчеше спокойно.
Алия беше шокирана.
Дима изглеждаше дори облекчен.
Стас стоеше неподвижно.
— Оля… шегуваш ли се?
— Ключовете.
— Какво?
— Ключовете от моя апартамент. Дай ми ги.
Той бавно ги извади.
Остави ги на шкафа.
— Оля… обичам те.
— Знам.
Но това не е любовта, от която имам нужда.
Сбогом.
Той си тръгна.
Заключих вратата.
Сложих и резето.
За първи път от шест месеца.
Застанах облегната на вратата.
Не плачех.
Просто стоях.
После се върнах в кухнята.
Пилето беше студено.
Картофите също.
Но затоплих всичко.
Хапнах сама.
Изпих една чаша.
И си помислих:
Добре, че каза „размърдай се“ днес.
Не след сватбата.
Защото тогава може би щях да продължа по навик. Но днес все още съм господарката на собствения си апартамент.
И знаеш ли?
Пилето беше прекрасно.
Само жалко, че го изядох сама.
Но ще остане и за утре.
А може би утре ще поканя чичо Витя на вечеря.
Защо не?
Сватба няма да има.
А Стас ще разбере.
Майка му със сигурност ще му обясни.
Налях си още една чаша.
Този път не вдигнах тост.
Просто я изпих.
За свободата.