„Ако не ти харесва, върви при майка си!” — изръмжа свекърва ми. „Аз си тръгвам.” И взех със себе си документите за къщата.
„Махай се оттук! Омръзна ми от него — скита се, гледа, души навсякъде!” Зоя Ивановна дори не се обърна, докато говореше.
Стоеше с гръб към снаха си, загледана през прозореца, сякаш се обръщаше към улицата, а не към човек в същата къща. Гласът ѝ беше остър, сигурен, без никакво колебание.
„И между другото, апартаментът е на сина ми. Когато решим, ще те изхвърлим!”
Вера остана неподвижна в средата на коридора. Държеше торбите с покупки, а тежестта им изведнъж ѝ се стори двойна.
Пръстите ѝ се впиха в дръжките, докато ставите ѝ побеляха. Лицето ѝ застина в спокойна, контролирана маска. Тя вече се беше научила на това. За две години живот с тях беше се научила да не реагира веднага, да не показва нищо от болката си.
Свекървата се беше преместила при тях преди осем месеца. „Само за малко”, беше казал Глеб, избягвайки погледа на Вера.
Трябвало да е временно — ремонт на стар апартамент в панелен блок. Няколко седмици, може би месец. После Зоя Ивановна щяла да си тръгне.
Но не си тръгна.
Ремонтът се „проточи”, после стана просто извинение. Нейните вещи заеха един шкаф, после още един, после половината апартамент. Накрая присъствието ѝ изпълни цялото пространство: мирисът на силен чай, кремовете ѝ, тежките стъпки в чехли. Беше навсякъде, сякаш винаги е принадлежала там.
Апартаментът беше двустаен, в нова сграда на улица „Октябрьская“. Вера сама плащаше ипотеката — всеки месец без закъснение, от заплатата си като мениджър в туристическа агенция. Всяка вноска беше малка победа и едновременно доказателство за самотата ѝ в живот, който трябваше да бъде „двама“.
Глеб работеше в автосервиз. Понякога носеше пари, понякога не. Винаги имаше обяснения: „забавиха заплатата”, „шефът обеща бонус”, „имах дълг”. В началото Вера питаше. После спря. Започна просто да мълчи и да плаща.
В петък вечер Зоя Ивановна доведе гости.
Вера се прибра късно. Денят беше тежък — нерешителни клиенти, безкрайни обаждания, постоянен натиск. Искаше само тишина и чай. Още от входа чу смях и силни гласове. В апартамента имаше непознати хора
. Някой пушеше в кухнята с отворен прозорец, други чукаха чаши. На масата имаше бутилки и храна, купена от Вера за „няколко спокойни дни”.
— А, ти се върна — каза Зоя Ивановна без никакво неудобство. — Не ме гледай така, просто са приятели.
„Приятелите” останаха до късно през нощта. Глеб седеше с тях и се смееше най-силно от всички, сякаш се опитваше да изчезне в шума. Вера стоеше в кухнята и миеше чиния след чиния, докато водата изстина.
На следващия ден нещо в нея се счупи.
Без скандал. Без крясъци. Само тишина. Сутринта тя събра най-необходимото в чанта: документи, лаптоп, няколко дрехи. После отвори чекмеджето с документите за апартамента.
Стоя дълго, гледайки ги.
Глеб още спеше. Зоя Ивановна пиеше чай в кухнята, сякаш нищо не се е случило.
— Какво правиш? — попита Глеб, когато я видя до вратата.
Вера го погледна спокойно.
— Това, което трябваше да направя отдавна.
Тя излезе.
Не се обърна нито веднъж.
Зад нея остана не просто шумен апартамент, не само авторитарна свекърва и отсъстващ съпруг, а живот, в който винаги някой друг решаваше вместо нея.
Този път Вера взе със себе си документите за къщата.